Мамо, ела да живееш при нас!

— Мамо, стига си се инатила! Защо трябва да си сама в този стар апартамент? Ела при нас, ще ти е по-добре! — гласът на Мария трепереше от нетърпение, а аз стисках слушалката така, сякаш можех да задържа живота си в ръцете си.

Седях на ръба на леглото в малката си кухня в Люлин, докато навън дъждът блъскаше по прозорците. Бях на седемдесет и пет, вдовица от пет години, а единствената ми компания беше радиото и спомените. Дъщеря ми настояваше от месеци: „Мамо, няма смисъл да се мъчиш сама. При нас ще имаш всичко – топлина, компания, ще гледаш внучката си.“

Всяка вечер телефонът звънеше по едно и също време. Мария питаше дали съм яла, дали съм добре, дали съм си взела лекарствата. Понякога се ядосвах: „Мария, не съм дете! Мога сама да се грижа за себе си.“ Но истината беше, че понякога забравях да ям, а лекарствата ми свършваха и не винаги имах сили да отида до аптеката.

Една вечер, докато гледах снимката на покойния си съпруг Георги, се разплаках. Самотата ме притискаше като тежко одеяло. На следващия ден се обадих на Мария:

— Добре, ще дойда при вас. Но само временно!

Преместването беше като малка смърт. Оставих зад себе си целия си живот – снимки, книги, чаши с отчупени дръжки, които пазех от младостта. В новия апартамент на Мария в Младост всичко беше подредено, стерилно чисто и някак чуждо.

— Мамо, това е твоята стая! — Мария ми показа малка стаичка с легло и гардероб. — Ако ти трябва нещо, само кажи!

Първите дни бяха като меден месец. Внучката ми Ели идваше да ме прегръща всяка сутрин:

— Бабо, ще ми разкажеш ли приказка?

Готвех любимите им ястия – мусака, баница, пълнени чушки. Мария се усмихваше:

— Мамо, никой не готви като теб!

Но скоро рутината ме застигна. Мария работеше до късно. Зет ми Петър беше винаги уморен и раздразнен:

— Тихо малко! Имам онлайн среща!

Ели беше на училище или на уроци по пиано. Аз оставах сама в стаята си, слушах как часовникът тиктака и гледах през прозореца към сивите блокове.

Една вечер чух как Мария и Петър спорят в кухнята:

— Не може ли майка ти да отиде на село при брат ти? Тук няма място за всички!

— Петре! Тя е майка ми! Не мога да я оставя сама!

— А аз не мога да живея така! Вечеряме в тишина, всички са напрегнати…

Стиснах зъби и се върнах в стаята си. На следващия ден Мария дойде при мен:

— Мамо… всичко наред ли е?

Погледнах я право в очите:

— Не съм сигурна дали тук ми е мястото.

Тя се разплака:

— Мамо, опитвам се… Но работата ме изтощава, Петър е нервен… Не знам какво да правя.

Опитах се да ѝ помогна – чистех, готвех, гледах Ели. Но усещах как ставам все по-невидима. Вечерите прекарвах сама пред телевизора. Понякога чувах как Петър въздиша тежко:

— Още колко време ще е така?

Започнах да се чувствам като товар. Един ден Ели дойде при мен:

— Бабо, защо си тъжна?

Прегърнах я силно:

— Не съм тъжна, мило мое. Просто понякога възрастните се чувстват самотни дори сред хора.

Мария започна да идва все по-рядко при мен. Виждах я само сутрин и късно вечер. Един ден ѝ казах:

— Мария, мисля да се върна у дома.

Тя избухна:

— Мамо! Как можеш? Това ли заслужавам? Опитвам се да ти помогна!

— Не става дума за теб — прошепнах. — Просто тук не съм у дома си.

Последната нощ преди да си тръгна седях до прозореца и гледах светлините на града. Чудех се дали самотата в собствения ми дом е по-лека от самотата сред близки хора.

На сутринта Ели ме изпрати до вратата:

— Бабо, ще ми липсваш.

Погалих я по косата:

— И ти на мен, слънчице.

Върнах се в стария си апартамент. Беше прашен и тих. Но когато затворих вратата зад себе си, усетих странно облекчение.

Сега стоя тук и си мисля: Дали направих правилния избор? Дали близостта винаги означава топлина? Или понякога най-голямата самота е сред хората, които обичаш?