Когато домът ти стане заложник: Историята на една българска баба и предателството в семейството

– Бабо, трябва да поговорим сериозно. – Гласът на Георги беше необичайно твърд, докато седеше срещу мен на масата в кухнята. Ръцете му нервно играеха с чашата чай, а погледът му не срещаше моя.

Сърцето ми заби лудо. От седмици усещах напрежение във въздуха, но не подозирах колко дълбоко е коренено. – Какво има, Георги? – попитах тихо, опитвайки се да не показвам страха си.

– Мисля, че е време да помислиш какво ще стане с апартамента. Ти вече си възрастна, а аз… – той замълча, после добави: – Аз и Мария чакаме бебе. Ще ни трябва място.

В този момент сякаш някой ме удари в гърдите. Апартаментът ми в центъра на Пловдив беше всичко, което имах. Тук израснаха децата ми, тук погребах съпруга си. А сега внукът ми – моят малък Георги, когото люлеех на ръце – искаше да ме изгони?

– Не мога да повярвам, че ми говориш така – прошепнах. – Това е моят дом.

– Бабо, не го приемай лично. Просто… така е по-логично. Ти можеш да отидеш при леля Таня в Асеновград. Там ще ти е по-спокойно.

В този момент разбрах всичко. Синът ми Иван от години не се интересуваше от мен, а снаха ми само се усмихваше фалшиво на семейните събирания. Сега и Георги беше решил, че съм излишна.

Седях сама в тъмната кухня цяла нощ. Спомените ме заливаха – първият ден в този апартамент, миризмата на прясно изпечен хляб, смехът на децата… Как можеха да искат да ми го отнемат? Какво направих грешно като майка и баба?

На следващия ден отидох при адвокатката си – Силвия, дъщеря на стара приятелка. Разказах ѝ всичко.

– Мария, това е класика – въздъхна тя. – В последните години все повече възрастни хора стават жертва на имотни измами от собствените си роднини. Не подписвай нищо! Ако искаш, мога да ти помогна да продадеш апартамента и да си купиш малко жилище някъде спокойно.

– Но… ако го продам, ще остана сама. Никой няма да идва при мен.

– По-добре сама и спокойна, отколкото предадена и изгонена от собствения си дом.

Думите ѝ ме пронизаха като нож. Прекарах дни в размисъл. Георги не спираше да настоява – звънеше ми всеки ден, идваше с Мария и бебето на ултразвук, гледаше ме с онзи поглед на човек, който вече е решил всичко вместо теб.

Една вечер чух как говори по телефона в коридора:

– Да, ще я убедя до края на месеца. После ще направим дарението и ще започнем ремонта.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Вече не беше въпрос на нужда – беше алчност.

На следващата сутрин взех решението си. Обадих се на Силвия:

– Продавай апартамента. Искам малка гарсониера в Кючук Париж. Няма да позволя да ме изгонят като куче.

Процедурата мина бързо. Когато Георги разбра, дойде бесен:

– Как можа? Това беше нашият дом! Какво ще правим сега?

– Вашият дом? – засмях се горчиво. – Аз го построих с баща ти! Вие само чакахте да умра!

Мария стоеше до него с ръце на кръста:

– Можеше поне да ни предупредиш! Сега къде ще живеем?

– Там, където намерите за добре. Аз ще се оправя сама.

След този ден никой не ми се обади месеци наред. Преместих се в малката гарсониера – тихо е, но поне никой не ме гледа като вещ.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Болката от предателството не минава лесно. Но поне знам, че запазих достойнството си.

Питам се: Кога семейството стана бизнес? Кога любовта се измерва в квадратни метри? Кажете ми – аз ли съм виновна или времената са такива?