Нощта, в която изпратихме децата при баба: Истината, която разтърси семейството ни

— Мамо, моля те, не ме оставяй тук! — гласът на Елица трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме на прага на панелката на майка ми в Люлин, а аз се опитвах да не покажа колко ме боли. Съпругът ми, Димитър, вече беше оставил багажа на децата и нервно поглеждаше часовника си. — Ели, миличка, ще се върнем утре сутринта. Само една нощ ще спите при баба, нали знаеш колко те обича? — опитах се да я успокоя, но думите ми увиснаха във въздуха.

Вратата се затвори зад нас и аз усетих как в гърдите ми се надига паника. За първи път от години щяхме да останем сами с Митко. Бяхме толкова уморени — от работа, от безкрайните ремонти по апартамента, от грижите за децата. Искахме просто една вечер за нас двамата. Но още докато слизахме по стълбите, чух как Елица започва да плаче с глас. Стиснах зъби и си казах, че трябва да устоя.

Вкъщи беше необичайно тихо. Митко отвори бутилка червено вино и седнахме на дивана. Опитахме се да говорим за нещо различно от децата — за мечтите си, за това какво ни липсва. Но разговорът бързо премина в обвинения: — Ти никога не ме слушаш! — изкрещя той. — Вечно мислиш само за тях! — А ти кога последно ми каза нещо хубаво? — отвърнах аз през сълзи.

Тази нощ не донесе спокойствие. Лежах будна и се чудех дали Елица е заспала или още плаче. Телефонът ми иззвъня в два през нощта. Беше майка ми: — Ели има температура! Не мога да я успокоя! — гласът ѝ беше изплашен. Облякох се набързо и изтичах навън. Митко остана вкъщи — каза, че трябва да си почине.

Когато стигнах до майка ми, Елица беше зачервена и трепереше в леглото. Прегърнах я силно и тя се разплака още по-силно: — Мамо, защо ме остави? Обещах си никога повече да не я карам да се чувства така.

На следващия ден се прибрахме у дома. Митко беше мълчалив, а между нас вече зееше пропаст. Започнахме да се караме все по-често. Той твърдеше, че съм прекалено привързана към децата и не му обръщам внимание. Аз усещах, че той не разбира тревогите ми и не споделя страховете ми.

Минаха седмици, после месеци. Елица започна да се буди нощем с писъци. Психоложката каза, че е травма от раздялата онази нощ. Майка ми ме обвиняваше: — Трябваше да останеш при нея! Как можа да я оставиш сама? А аз се чувствах като най-лошата майка на света.

Синът ни, Калоян, също започна да се затваря в себе си. Веднъж го чух да казва на приятелчето си: — Мама и тате все се карат… Може би е по-добре да живеем при баба.

Една вечер Митко не се прибра у дома. Звъннах му десетки пъти, но телефонът му беше изключен. На сутринта получих съобщение: „Имам нужда от време сам.“ Сърцето ми се сви от страх и вина. Дали всичко започна онази нощ? Или просто тогава излязоха наяве всички пукнатини?

Две години по-късно все още усещам последиците от онази нощ. Семейството ни никога не се върна към предишното си състояние. Елица все още спи до мен всяка вечер и ме държи за ръка. Калоян е по-затворен от всякога. А Митко… той вече живее отделно.

Понякога стоя до прозореца и гледам светлините на София. Питам се: ако можех да върна времето назад, щях ли да взема друго решение? Или всяко семейство рано или късно стига до своята нощ на истината?

Кажете ми — има ли прошка за родителските грешки? Или белезите остават завинаги?