Чуждата фамилия, която стана моя – историята на Елена Георгиева

– Мамо, пак ли се карате? – гласът на малкия ми син Виктор проряза тишината в кухнята. Беше неделя сутрин, а аз за пореден път се опитвах да не избухна пред него. Съпругът ми Петър стоеше с гръб към мен, забил поглед в прозореца, сякаш навън щеше да намери отговорите на всички въпроси, които ни разкъсваха.

– Не, Вики, просто обсъждаме нещо важно – излъгах с пресъхнало гърло. Истината беше, че от седмици вкъщи цареше напрежение. Всичко започна, когато в съседния апартамент се нанесоха нови хора – семейство Димитрови. Още първата вечер чух как жената плаче. Стените в панелката са тънки като хартия – всяка чужда болка се просмуква в твоята кожа.

Петър настояваше да не се бъркаме в чуждите работи. „Не са ни работа“, повтаряше той. Но аз не можех да спра да мисля за тях. Особено за жената – Мария. Имаше нещо познато в гласа ѝ, в начина, по който изговаряше „Виктория“ – името на дъщеря си. Сякаш чувах собствената си майка, която ме викаше като малка.

Една вечер, докато изхвърлях боклука, Мария стоеше пред входа и пушеше. Очите ѝ бяха зачервени.

– Трудно е с новото място, нали? – попитах я плахо.

Тя се усмихна тъжно:
– Не е мястото… хората са трудни. Особено когато си далеч от всичко познато.

В този момент нещо в мен се пречупи. Спомних си как преди години майка ми ме остави при баба в Пловдив и замина за София „да работи“. Повече не се върна. Оттогава винаги съм се чувствала чужда – дори сред най-близките си.

С Мария започнахме да си говорим все по-често. Разказваше ми за дъщеря си Виктория, за съпруга си Стефан, който работел по строежите и рядко се прибирал навреме. Аз ѝ споделях за Виктор и за Петър, който напоследък беше станал студен и затворен.

Една вечер Мария ме покани на чай. Апартаментът им беше почти празен – няколко кашона, стар диван и снимки по стената. На една от снимките разпознах жена с червена коса и зелени очи – същите като моите.

– Това е майка ми – каза Мария и ме погледна изпитателно.

– Много прилича на моята… – прошепнах аз.

Тя се усмихна странно:
– Може би не е случайно.

В този момент Стефан влезе и ни прекъсна. Усетих как атмосферата се сгъсти. Излязох набързо, но цяла нощ не можах да заспя. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Може би не е случайно.“

На следващия ден намерих стара кутия със снимки и писма от майка ми. Преглеждах ги една по една, докато ръцете ми трепереха. На една снимка тя беше с непозната жена – същата като от снимката на Мария. На гърба пишеше: „Заедно завинаги – Лиляна и Катя.“

Сърцето ми заби лудо. Лиляна беше майката на Мария. Катя – моята майка. Какво означаваше това?

Събрах смелост и почуках на вратата на съседите.

– Мария, трябва да поговорим – казах с пресипнал глас.

Тя ме покани вътре и затвори внимателно вратата след мен.

– Знам коя си – каза тихо тя. – Майка ти и майка ми бяха сестри.

Почувствах как подът под краката ми се разтваря. Седнах тежко на дивана.

– Защо никой не ми каза?

Мария въздъхна:
– След като Катя замина за София, майка ми се опита да те намери. Но баба ти не позволи. Каза, че си по-добре без нас.

Сълзи напълниха очите ми. Толкова години съм живяла с мисълта, че съм сама, че никой не ме иска… А истината е била толкова близо.

В следващите дни започнахме да прекарваме все повече време заедно. Децата ни играеха, а ние разказвахме истории от детството си – различни, но преплетени от една и съща болка.

Петър не беше доволен:
– Защо ровиш в миналото? Имаме си достатъчно проблеми!

– Защото това е част от мен! – извиках аз. – Не мога повече да живея с празнина в сърцето си.

Той млъкна и излезе, тръшвайки вратата.

С времето разбрах колко трудно е да простиш – на себе си, на родителите си, на съдбата. Но още по-трудно е да живееш без корени.

Една вечер седяхме с Мария на балкона и гледахме светлините на града.

– Мислиш ли, че някога ще бъдем истинско семейство? – попита тя тихо.

Погледнах я през сълзи:
– Може би вече сме…

Днес знам едно: понякога чуждите хора стават твои по-силно от кръвта. И понякога прошката започва с това да чуеш плача от другата страна на стената и да посмееш да почукаш.

А вие… бихте ли простили? Или бихте останали затворени зад собствените си стени?