Домът ми или тяхното щастие: Дилемата на една българска майка

— Мамо, трябва да поговорим сериозно — гласът на Даниела, снахата ми, проряза тишината в кухнята като нож. Седях на масата с чаша чай, а ръцете ми трепереха леко. Знаех, че нещо се задава. Откакто синът ми Петър се ожени за нея, в дома ни често влизаше напрежение, но този път усещането беше различно — по-тежко, по-неизбежно.

— Какво има, Даниела? — опитах се да прозвуча спокойно, макар че сърцето ми биеше лудо.

Тя седна срещу мен, погледна ме право в очите и каза:

— Искаме да си купим къща. Апартаментът ни е малък, а искаме още едно дете. Но нямаме достатъчно пари. Петър каза, че ти си сама тук… Може би е време да продадеш апартамента и да дойдеш при нас. Ще живеем заедно — ще имаш стая, ще гледаш внуците…

В този момент сякаш всичко около мен се срина. Този апартамент беше целият ми свят — тук израсна Петър, тук погребах съпруга си, тук всяка вещ носеше спомен. Как да се разделя с това? Но как да кажа „не“ на сина си?

— Не знам… — прошепнах. — Това е домът ми.

Даниела въздъхна тежко:

— Мамо, не бъди егоистка. Всички ще спечелим. Ти ще си при нас, няма да си сама. А ние ще можем най-после да живеем като хората.

Вечерта Петър ми се обади:

— Мамо, моля те, помисли. Даниела е права. Ти си сама там, а ние се мъчим в двустаен. Ако продадеш апартамента, ще можем да вземем хубава къща с двор. Ще имаш собствена стая, ще гледаш децата… Няма да ти липсва нищо.

Сълзите напираха в очите ми. Не исках да ги разочаровам, но не можех и да се откъсна от всичко познато. Прекарах безсънна нощ, гледайки снимките по стените — Петър като малък, почивките ни на морето, сватбата му… Всичко това щеше ли да изчезне с един подпис?

На следващия ден отидох при съседката ми Мария. Тя беше като сестра за мен.

— Марче — казах й през сълзи, — искат да продам апартамента и да се преместя при тях…

Тя ме прегърна:

— Недей! Това е твоят дом! Знам ги младите — после ще си излишна. Ще гледаш деца, ще готвиш и чистиш, а накрая ще се чувстваш чужда в собствения си живот.

Но гласът на Петър не спираше да звучи в главата ми: „Мамо, моля те…“

Дни наред се лутах между надеждата да помогна на децата си и страха да остана без корен. Веднъж чух Даниела да говори по телефона:

— Ако не продаде апартамента, няма как да вземем къщата! Не разбирам защо се дърпа толкова… Все едно не й пука за нас!

Тези думи ме пронизаха. Наистина ли изглеждах егоистка? Или просто се опитвах да запазя малкото сигурност, която ми беше останала?

Една вечер поканих Петър и Даниела на вечеря. Сложих най-хубавата покривка — тази от сватбата ми. Готвих цял ден любимите им ястия.

— Мамо — започна Петър още преди салатата, — реши ли?

Погледнах ги — младото семейство с мечти за по-добър живот и аз — майката, която винаги е жертвала себе си заради тях.

— Знам колко ви е трудно — казах тихо. — Искам да ви помогна. Но този дом е всичко за мен. Ако го продам… ще изгубя себе си.

Даниела избухна:

— Значи парите са ти по-важни от нас!

Петър я хвана за ръката:

— Стига! Мама има право…

В този момент разбрах колко дълбока е пропастта между поколенията. За тях домът беше просто имот, а за мен — животът ми.

След тази вечер отношенията ни охладняха. Петър рядко ми звънеше. Даниела не идваше повече на гости. Чувствах се виновна и изоставена.

Една сутрин получих писмо от Петър:

„Мамо, разбирам те по-добре сега. Не искам да те караме да жертваш всичко. Ще намерим друг начин.“

Заплаках от облекчение и болка едновременно. Бях спасила дома си, но бях ли изгубила семейството?

Сега седя до прозореца и гледам как слънцето огрява стария ни двор. Чувствам се самотна, но и горда, че устоях на натиска.

Питам се: Кога една майка трябва да спре да жертва себе си? И дали някога децата ни ще разберат какво значи истински дом?