Мама продаде къщата зад гърба ми – мислех, че сме семейство, на което може да се вярва

– Как можа да го направиш, мамо? – гласът ми трепереше, а в гърдите ми се надигаше гняв, примесен с отчаяние. Стоях в средата на малката кухня, където миришеше на прясно изпечен хляб, а майка ми избягваше погледа ми, сякаш се страхуваше да срещне очите ми.

– Не разбираш, Мария… – прошепна тя и започна да търка нервно ръцете си. – Нямах избор.

Но аз разбирах. Разбирах твърде добре. Бях израснала в тази къща – старата къща на баба в село Копривщица, с дървените греди и скърцащия под. Тук бях научила първите си думи, тук бях плакала за първата си несподелена любов, тук се криех от света, когато всичко ставаше прекалено тежко. Тази къща беше моят свят. А сега… сега вече не беше наша.

Всичко започна преди месец. Бях се прибрала от София за уикенда, както правех всеки месец. Майка ми ме посрещна с усмивка, но в очите ѝ имаше нещо странно – някаква сянка, която не можех да разгадая. Прекарахме вечерта в приказки за работа, за живота в столицата, за съседката леля Пенка, която пак била изпуснала козите си в нашия двор. Но никой не спомена нищо за къщата.

На следващия ден, докато разтребвах старата стая на баба, забелязах липсата на някои снимки от стената. Албумът с пожълтелите снимки също го нямаше. Попитах майка ми, а тя само сви рамене: „Може да съм ги прибрала някъде.“

Седмица по-късно получих писмо от нотариус в Панагюрище. В него пишеше, че къщата е продадена на някакъв господин Георгиев от Пловдив. Не можех да повярвам. Обадих се веднага на майка ми.

– Мамо, какво става? Защо получавам писмо от нотариус?
– Мария, моля те… Ще ти обясня всичко като се прибереш.

Но вече знаех истината. Майка ми беше продала къщата зад гърба ми. Без да ме попита, без да ме предупреди. Всичките ни разговори за бъдещето, за това как ще възстановим старата градина, как ще посрещаме внучета там… всичко беше лъжа.

Когато се върнах в Копривщица, къщата вече беше празна. Георгиев беше започнал ремонт – изкъртени стени, изхвърлени мебели, дори старата люлка на двора я нямаше. Седнах на прага и заплаках като дете.

Майка ми дойде по-късно същия ден. Седна до мен и сложи ръка на рамото ми.

– Мария… Не можех повече сама. Пенсията не стига за нищо. Дълговете на баща ти… Не исках да те тревожа.
– А защо не ми каза? Защо не ме попита? Можехме да измислим нещо заедно!
– Ти имаш свой живот в София. Не исках да те обременявам.

Тогава избухнах:
– Това не е твое решение! Това е нашият дом! Баба винаги казваше: „Къщата е за децата.“ Как можа да го направиш?

Майка ми се разплака. За първи път я видях толкова безпомощна. Прегърнах я, макар че вътре в мен бушуваше буря.

Следващите дни минаха като в мъгла. Съседите шушукаха зад гърба ни:
– Видя ли я Мария? Горката… Майка ѝ я изигра.
– Ех, парите развалят и най-доброто семейство…

Чудех се дали някога ще мога да простя на майка си. Дали ще мога да ѝ вярвам отново. Вечер лежах будна и си спомнях всички лета в двора – как беряхме череши с баба, как играехме на криеница с братовчедите. Всичко това вече беше минало.

Един ден срещнах Георгиев пред къщата.
– Извинявай, Мария – каза той тихо. – Знам колко значеше тази къща за теб. Но майка ти нямаше избор.
– Винаги има избор – отвърнах аз и го подминах.

Минаха месеци. Майка ми се премести при мен в София – вече беше болнава и имаше нужда от грижи. Опитвах се да не ѝ се сърдя, но болката не минаваше. Понякога я хващах да гледа през прозореца и да плаче тихо.

– Прости ми, Мария – прошепна веднъж тя. – Исках само да те предпазя от тежестта на този дом.
– Може би щеше да е по-леко, ако бяхме преминали през това заедно – казах аз и я прегърнах.

Сега живея с усещането за загуба и предателство. Но и с мисълта, че семейството невинаги е идеално – понякога хората правят грешки от страх или отчаяние.

Питам се: колко струва доверието между майка и дъщеря? И може ли една къща да бъде по-важна от любовта между нас?