Нежеланата дъщеря – историята, която никой не искаше да чуе
– Защо пак си тук? – гласът на майка ми прониза тишината в кухнята като нож. Стоях до масата с учебниците си, а тя хвърляше картофи в тенджерата така, сякаш искаше да излее цялата си ярост върху тях.
– Имам да уча за контролното по математика – прошепнах, но тя дори не ме погледна. В този момент осъзнах, че за нея съм просто част от мебелите – нещо, което пречи, което заема място.
Още от малка усещах тази студенина. Когато бях на шест, чух как казва на леля Ваня: „Ех, ако беше момче… Поне щеше да има кой да носи фамилията.“ Тогава не разбирах напълно думите ѝ, но усещах болката. Баща ми – Георги – беше вечната сянка в нашия дом. Прибираше се късно, миришеше на ракия и цигари, и рядко казваше повече от две думи наведнъж. Когато го питах дали може да ми помогне с домашното, само махаше с ръка: „Питай майка си.“
В училище също не беше лесно. Децата усещаха, че съм различна – затворена, мълчалива. „Защо все си сама?“ – питаше ме веднъж Мария от съседния клас. Не знаех какво да ѝ отговоря. Как да ѝ обясня, че вкъщи няма кой да ме прегърне, че никой не ме чака с усмивка?
Единственият човек, който ми подаваше ръка, беше баба Стефка – майката на баща ми. Тя живееше в малко селце до Пловдив и всяко лято прекарвах при нея. Там се чувствах истински жива. Баба ме учеше да меся хляб, разказваше ми приказки за стари времена и винаги казваше: „Ти си силна, Цвети. Не позволявай на никого да ти казва обратното.“
Но лятото свършваше и аз се връщах в панелката ни в Пловдив – в стаята с излющените тапети и миризмата на готвено зеле. Майка ми все по-често повтаряше: „Ако беше момче…“ А аз се питах: защо не мога да бъда достатъчна такава, каквато съм?
На петнайсет години вече бях свикнала с ролята на невидимата дъщеря. Помагах вкъщи, учех се добре, но нищо не беше достатъчно. Една вечер чух как майка ми говори по телефона с леля Ваня:
– Цвети пак се е затворила в стаята си. Не знам какво ще излезе от това момиче… Ако поне имаше братче…
Сълзите ми се стичаха безшумно по бузите. За първи път почувствах истинска омраза към нея – към жената, която трябваше да ме обича безусловно.
В гимназията срещнах Петър – момче от паралелката по биология. Той беше първият човек, който ме погледна така, сякаш съм важна. Разказвах му за всичко – за баба Стефка, за мечтите си да стана лекарка, за болката вкъщи. Той ме слушаше и казваше: „Ти заслужаваш повече.“
Една вечер се прибрах по-късно от обикновено. Майка ми ме чакаше на прага:
– Къде беше? С кого се мотаеш? Да не си тръгнала по лош път?
– Бях с Петър. Говорихме за училище…
– Момче ли? – очите ѝ светнаха за миг, но после пак станаха ледени. – Само това оставаше! Да забременееш като някоя уличница!
Не издържах повече.
– Защо винаги мислиш най-лошото за мен? Защо никога не ме попита как се чувствам?
– Аз ли? Аз ти давам всичко! Храна, покрив над главата! Какво още искаш?
– Искам да ме обичаш! – извиках през сълзи.
Тя млъкна. За първи път я видях объркана.
На следващия ден избягах при баба Стефка. Разказах ѝ всичко. Тя ме прегърна силно:
– Цвети, понякога родителите ни са най-голямото ни изпитание. Но ти имаш право на щастие.
Останах при нея няколко дни. За първи път се чувствах свободна – далеч от упреците и студенината.
Когато се върнах вкъщи, майка ми не каза нищо. Само ме изгледа с онзи празен поглед. Баща ми пак беше изчезнал някъде.
Минаха месеци. Завърших гимназия с отличие и кандидатствах медицина в София. Майка ми не дойде на изпращането ми. Баба Стефка беше там – държеше ме за ръката и плачеше от радост.
В София започнах нов живот. Беше трудно – самотата често ме връщаше към старите рани. Но срещнах хора като мен – хора, които са били нежелани, които са се борили за мястото си под слънцето.
Понякога се питам дали някога ще простя на майка си. Дали ще мога да я разбера? Или ще остана завинаги онази нежелана дъщеря?
А вие? Простихте ли на родителите си? Или още носите болката в себе си?