Когато с Мария надхитрихме родителите ѝ: Сватбеният ден, който преобърна живота ми
– Не, Мария! Не мога повече! – гласът ми трепереше, докато стояхме в тясната кухня на панелката ѝ в Люлин. Беше два дни преди сватбата ни, а майка ѝ – леля Гинка – вече беше разпределила кой къде ще седи, каква музика ще звучи и дори какъв цвят ще са салфетките. Мария стоеше срещу мен, с очи пълни със сълзи, а ръцете ѝ стискаха поканите, които така и не успяхме да раздадем навреме.
– Митко, моля те… Не искам да се караме точно сега. Знам, че майка ми е трудна, но… – гласът ѝ се прекърши. – Просто иска всичко да е перфектно.
– Перфектно за кого? За нас или за нея? – не издържах и ударих по масата. – Това е нашият ден, Мария! Нашият!
Тя се разплака. Прегърнах я, но усещах как между нас вече има стена. В този момент телефонът ѝ иззвъня. Беше баща ѝ – чичо Кольо.
– Мария, кажи на Митко да не се меси в организацията! – чух гласа му през слушалката. – Ние знаем как се правят сватби! На нашето време такива неща не се оставяха на младите!
Мария само кимаше и мълчеше. След разговора седнахме на дивана и дълго мълчахме. В главата ми се въртяха спомени от последните седмици: как леля Гинка беше избрала роклята вместо Мария; как чичо Кольо настояваше да поканим негови колеги от завода, които дори не познавахме; как всеки наш опит да кажем „не“ се сблъскваше с обида и сълзи.
– Митко, ако искаш… може би трябва да отменим всичко – прошепна тя.
– Не! – скочих аз. – Няма да им позволим да ни разделят! Това е нашият живот!
В този момент взехме решение. Щяхме да надхитрим родителите ѝ. На следващия ден тайно отидохме до общината и подписахме само двамата, с двама приятели за свидетели. После отидохме в малко кафене на „Шишман“, където за първи път се бяхме срещнали. Там си обещахме, че никога няма да позволим на никого да ни раздели.
Вечерта се прибрахме при родителите ѝ. Леля Гинка вече беше подредила масата за „семейния съвет“.
– Е, готови ли сте за големия ден? – попита тя с усмивка, която не достигаше до очите ѝ.
– Мамо, татко… – започна Мария с треперещ глас. – Искаме да ви кажем нещо важно.
– Какво пак? – изсумтя чичо Кольо.
– Вече сме женени – казах аз твърдо.
Настъпи тишина. Леля Гинка пребледня, а чичо Кольо само отвори уста и после я затвори като риба на сухо.
– Как така?! Без нас?! Без гости?! Без оркестър?! – извика тя.
– Това беше нашият избор – каза Мария тихо. – Искахме този момент да е само наш.
Последваха сълзи, крясъци и обвинения. Чух как леля Гинка нарича Мария „неблагодарница“, а мен „селски тарикат“. Чичо Кольо удари по масата и излезе навън да пуши. Но ние стояхме един до друг, държейки се за ръце.
На следващия ден трябваше да отидем на „официалната“ сватба, която родителите ѝ бяха организирали в ресторант в Драгалевци. Там ни посрещнаха като гости на собственото ни тържество. Всичко беше по план на леля Гинка: розови балони, народна музика, дълга реч за „традициите“ и „семейните ценности“.
Но този път ние вече бяхме спокойни. Знаехме, че сме направили това, което е правилно за нас. Когато дойде време за първия танц, Мария ме погледна с усмивка и прошепна:
– Благодаря ти, че ми помогна да бъда себе си.
След сватбата отношенията с родителите ѝ бяха обтегнати месеци наред. Леля Гинка не ми говореше, а чичо Кольо ме гледаше накриво всеки път, когато се видехме на семейни събирания. Но с времето започнаха да разбират – макар и трудно – че вече сме семейство със свои правила.
Днес, години по-късно, когато гледам снимките от онзи ден в кафенето на „Шишман“, си мисля: струваше ли си всичко това? Дали понякога трябва да избираме между любовта към родителите си и любовта към себе си? А вие как бихте постъпили?