В сянката на свекървата – Един ден от живота на българска майка

– Мария, пак ли си оставила чиниите в мивката? – гласът на свекърва ми Стоянка проряза тишината в кухнята, докато аз отчаяно се опитвах да нахраня Алекс с последната лъжица супа. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше като лудо. Петър още не се беше прибрал от работа, а аз вече усещах как нервите ми се опъват до скъсване.

– Ще ги измия след малко, просто… Алекс не иска да яде – опитах се да обясня, но думите ми увиснаха във въздуха. Стоянка само поклати глава и започна да подрежда чиниите с такова презрение, сякаш бях най-лошата домакиня на света.

– Когато Петър беше малък, никога не съм оставяла кухнята разхвърляна. Всичко трябва да е подредено, Мария. Детето трябва да расте в чистота. – Тя изрече това с онзи тон, който ме караше да се чувствам като провал.

Погледнах Алекс – очите му бяха уморени, бузките зачервени. Той не разбираше защо мама е тъжна, а баба е ядосана. Преглътнах сълзите си и го прегърнах.

– Мамо, ще играем ли после? – попита той с надежда.

– Разбира се, слънчице – прошепнах и го целунах по челото.

Стоянка не спираше да мърмори. Чувах я как подрежда шкафовете, мести буркани, изтупва покривката. Всяко нейно движение беше като упрек. Знаех, че го прави уж за да помогне, но всъщност само ми напомняше колко съм различна от нея.

Когато Петър се прибра, вече беше тъмно. Алекс заспа в скута ми, а аз седях на дивана с празен поглед.

– Как е минал денят? – попита той и ме целуна по косата.

– Същото като винаги – отвърнах тихо. – Майка ти пак беше тук.

Петър въздъхна. – Знам, че понякога е трудна… Но тя просто иска да помага.

– Не ми помагаш като повтаряш това – избухнах аз. – Не разбираш ли? Чувствам се като гостенка в собствения си дом! Не мога да дишам свободно, не мога да бъда себе си!

Той замълча за миг. – Ще поговоря с нея…

– Не! – прекъснах го рязко. – Не искам скандали. Просто… искам малко спокойствие. Искам да бъда майка на Алекс по моя начин.

На следващия ден Стоянка дойде още по-рано. Донесе домашна баница и започна да подрежда дрехите в гардероба ни.

– Мария, тази рокля вече ти е тясна. Защо я държиш? Трябва да мислиш за семейството си, не за себе си.

Усетих как гневът ме залива. Стиснах зъби и се опитах да не избухна пред Алекс.

– Стоянке, моля те… Остави дрехите ми. Ще се оправя сама.

Тя ме изгледа с ледени очи. – Само се опитвам да помогна. Ако не искаш помощта ми, кажи направо.

– Не искам! – извиках по-силно, отколкото възнамерявах. Алекс се разплака. Стоянка млъкна и излезе от стаята без дума.

Седнах на леглото и заплаках заедно със сина си. Чувствах се виновна, че повиших тон пред него, че не успях да запазя спокойствие. Но повече не можех да търпя.

Вечерта Петър ме прегърна силно.

– Може би трябва да поговорим всички заедно – предложи той.

– Не знам дали ще помогне… – прошепнах аз. – Просто искам някой да ме разбере.

На следващата сутрин Стоянка не дойде. Кухнята беше тиха, апартаментът миришеше на кафе и топъл хляб. За първи път от месеци почувствах лекота.

Но знаех, че това е само временно примирие. В България семейството е свято, но понякога тази близост задушава. Всеки има мнение как трябва да живееш живота си – особено когато си жена, майка и снаха едновременно.

Седнах до прозореца с чаша кафе и гледах как слънцето огрява панелните блокове отсреща. Замислих се: Колко от нас живеят в сянката на чуждите очаквания? Кога ще намерим смелостта да бъдем просто себе си?