Напуснах дома на съпруга и свекърва си – имах ли право да избягам от собствения си живот?

— Не можеш да си тръгнеш ей така! — гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха като нож. Стоях в коридора с куфара в ръка, а съпругът ми, Петър, гледаше втренчено в пода, сякаш се надяваше да изчезна, без да оставя следа.

— Мога — прошепнах. Гласът ми трепереше, но ръцете ми бяха решителни. — Не издържам повече.

Мария се приближи, лицето ѝ пламтеше от гняв. — Ти си майка! Имаш дете! Какво ще кажат хората? Как ще погледнеш сина си в очите?

Петър не каза нищо. От години не казваше нищо, когато майка му ме унижаваше пред него. Когато ми казваше, че не съм достатъчно добра съпруга, че не умея да готвя като нея, че детето ни е нервно заради мен. Петър само мълчеше и се скриваше зад работата си.

— Мамо, остави я — промълви той най-накрая. — Ако иска да си тръгне, нека си тръгне.

Това беше всичко. След десет години брак, една дума. Едно „остави я“. Сякаш бях вещ, която може да бъде изхвърлена от дома.

Сълзите ми се стичаха по бузите, докато слизах по стълбите. Всяка крачка тежеше като олово. В главата ми ехтяха думите на Мария: „Какво ще кажат хората?“ Но вече не ме интересуваше. Или поне така си мислех.

Сега седя сама в малката стая под наем в Люлин. На масата пред мен има чаша чай и снимка на сина ми — Алекс. Той остана при баща си. Не ми позволиха да го взема веднага. Казаха ми: „Първо си намери работа, после ще говорим.“

Всяка вечер се боря с вината. Майка ли съм, щом оставих детето си? Жена ли съм, щом избягах от мъжа си? Или просто съм човек, който иска да диша?

Първите дни бяха ад. Събуждах се в паника, че някой ще почука на вратата и ще ме върне обратно. Че ще ме обвинят пред всички съседи, че ще ме сочат с пръст на улицата. В магазина жените ме гледаха подозрително — сякаш знаеха всичко за мен.

Започнах работа като продавачка в кварталната бакалия. Собственичката, леля Гинка, беше строга, но справедлива жена. Първия ден ме попита:

— Защо си сама? Къде ти е семейството?

Погледнах я и не знаех какво да кажа. Излъгах:

— Мъжът ми работи в чужбина.

Тя кимна и повече не попита. Но аз усещах погледа ѝ върху мен всеки път, когато се разплаках зад щанда.

Една вечер телефонът звънна. Беше Петър.

— Алекс пита за теб — каза той сухо.

— Може ли да го чуя?

— Не сега. Още е объркан.

Стиснах телефона толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.

— Петре… — започнах, но той вече беше затворил.

Всяка вечер пишех писма до Алекс. Не ги изпращах — не знаех дали ще му ги дадат. Пишех му за това как го обичам, как мечтая да го прегърна отново, как вярвам, че един ден ще разбере защо съм си тръгнала.

Минаха седмици. Научих се да живея сама. Да готвя за един човек. Да спя в празно легло. Да слушам тишината и да не полудявам от нея.

Един ден Мария дойде в магазина. Стоеше пред щанда с вирнато брадичка.

— Срамота — каза тя високо, така че всички да чуят. — Да изоставиш детето си заради собственото си удобство!

Погледнах я право в очите:

— Не за удобство избягах. За да оцелея.

Тя се изсмя презрително и излезе. Леля Гинка дойде при мен и сложи ръка на рамото ми:

— Не слушай хората. Само ти знаеш какво ти е било.

Тогава разбрах — никой няма да ме разбере напълно. Но може би има хора, които ще ме приемат такава, каквато съм.

С времето започнах да говоря повече с клиентите. Намерих приятелка — Веси от съседния блок. Тя също беше минала през развод и знаеше какво е да започнеш отначало без нищо.

Една вечер Веси ме покани у тях на вечеря.

— Знаеш ли — каза тя — понякога трябва да изгориш всички мостове зад себе си, за да спреш да се връщаш към миналото.

Погледнах я и усетих как тежестта в гърдите ми намалява.

Минаха месеци. Най-накрая съдът ми разреши да виждам Алекс през уикендите. Първата ни среща беше неловка — той беше пораснал, гледаше ме с недоверие.

— Защо ме остави? — попита той тихо.

Сълзите напълниха очите ми.

— Защото трябваше да намеря сили да бъда по-добра майка за теб… някой ден.

Той не каза нищо повече, но когато си тръгваше, ме прегърна силно.

Сега вече не се страхувам от тишината в стаята си. Понякога още плача нощем, но знам защо избрах този път.

Дали имах право да избягам от собствения си живот? Или просто намерих смелостта да започна отначало? Кажете ми – бихте ли постъпили като мен?