„Вие си живеете живота, а ние се давим в дългове” – Изповедта на една българска пенсионерка

– Мамо, не знам какво да правя вече! – гласът на Мария трепереше по телефона. – Банката ще ни вземе апартамента, ако не платим до края на месеца.

Стоях в кухнята, с ръце, стиснали чашата с чай, и гледах през прозореца към двора. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките, а в мен се надигаше познатата вълна от тревога. Мъжът ми, Иван, седеше в хола и гледаше новините – все едно светът не се срутваше около нас.

– Мария, пак ли? – прошепнах. – Миналия месец ти дадохме всичко, което имахме. Пенсията ни стига едва за сметките и хляба.

– Знам, мамо, но… – гласът ѝ се пречупи. – Не мога да дишам вече. Петър не може да си намери работа, а аз съм на две места и пак не стига. Вие си живеете живота, ходите по екскурзии, а ние се давим в дългове!

Тези думи ме удариха като шамар. Живеем живота? Последната ни „екскурзия“ беше до пазара в Люлин, за да купим по-евтини картофи. Но как да ѝ го кажа? Как да ѝ обясня, че и ние едва кретаме?

– Мария, не е така… – започнах, но тя вече плачеше.

– Не знам какво да правя! Ако изгубим апартамента, къде ще отидем? При вас ли? Да ви натоварим още повече?

В този момент Иван влезе и ме погледна въпросително. Поклатих глава и той въздъхна тежко.

– Дай ми телефона – каза тихо.

– Мария, татко ти иска да говори с теб.

Подадох му слушалката и се отпуснах на стола. Чувах само откъслечни думи: „Ще видим… Ще помислим… Не плачи, момиче.“

Когато затвори, Иван седна срещу мен и замълча дълго.

– Пак ли искат пари? – попита накрая.

– Да… Ще им вземат апартамента.

– А ние какво ще правим? Пенсията ми е 540 лева, твоята – 430. След тока и лекарствата остават сто лева за месец. Ако им дадем спестяванията си, ще я караме на хляб и чай до края на годината.

– Не мога да ги оставя така… – прошепнах.

– А себе си можеш ли да оставиш? – гласът му беше по-остър от обикновено. – Цял живот сме се жертвали за тях. Кога ще живеем за себе си?

Погледнах го и усетих как сълзите напират в очите ми. Спомних си как преди години работех по две смени в шивашкия цех, за да може Мария да учи пиано. Как Иван продаваше колата си, за да платим операцията на Петър. А сега? Сега сме стари и уморени, а децата ни пак са в беда.

На следващия ден Мария дойде у дома. Беше пребледняла и изтощена. Седна на дивана и зарови лице в ръцете си.

– Мамо… Татко… Знам, че ви е трудно. Но ако не ни помогнете сега, всичко свършва.

Иван я погледна строго:

– Мария, ние не сме банка. И ние имаме нужда от спокойствие. Не можем всеки път да ви спасяваме.

Тя избухна:

– Значи за вас парите са по-важни от нас?!

– Не е така! – извиках аз. – Но не можем повече! Не можем!

В този момент сякаш нещо се скъса между нас. Мария стана рязко и излезе без да се сбогува. Останахме сами в тишината.

През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко: за младостта си, за жертвите, за мечтите, които никога не сбъднахме. Защо винаги вината е у майката? Защо винаги трябва да избирам между себе си и децата си?

На сутринта Иван ме хвана за ръката.

– Трябва да решим – каза тихо. – Или ще им дадем всичко и ще гладуваме, или ще помислим най-сетне за себе си.

Седнахме на масата с тефтера и сметките. Парите не стигаха. Дори да продадем златния ми пръстен от сватбата… пак няма да е достатъчно.

Два дни по-късно Мария пак се обади:

– Мамо… Прости ми за онзи ден. Просто съм отчаяна.

– И аз съм отчаяна, Мария – отвърнах тихо. – Не знам какво да правя вече.

– Ще се оправим някак… Само не ме оставяй сама…

Седях дълго след разговора и гледах снимките по стената: малката Мария с плитки; Иван млад и силен; аз с усмивка, която вече не помня как се усеща.

Сега питам себе си: Егоизъм ли е най-сетне да помисля за себе си? Или майчинството никога не свършва? Какво бихте направили на мое място?