Между две кухни: Борбата за признание в собствения ми дом

— Пак ли си сложила копър? — гласът на Димитър проряза тишината в кухнята, докато аз стоях с лъжица в ръка, а парата от супата замъгляваше очилата ми. — Знаеш, че не го обичам.

Стиснах устни, за да не кажа нещо, което после ще съжалявам. Беше третата вечер тази седмица, в която той намираше повод да отблъсне храната ми. Вчера беше прекалено солено, онзи ден — прекалено безвкусно. А когато отидем у майка му, гледам как изяжда всичко до последната троха, без да обели дума.

— Може би просто не умея да готвя като майка ти — прошепнах, но той не отговори. Само остави лъжицата и стана от масата.

В този момент се почувствах по-малка от всякога. Вкъщи винаги миришеше на гозби — на боб с наденица, на мусака или на пилешка супа. Майка ми казваше, че любовта минава през стомаха. Но явно не и в моя случай.

Вечерта се прибрах в спалнята и седнах на леглото. Сълзите ми се стичаха по бузите, а в главата ми ехтяха думите на свекърва ми от миналата неделя:

— Митко е свикнал на домашна храна. Трябва да се научиш как се прави истинска мусака, не като тези модерни рецепти от интернет.

Болеше ме не само заради храната. Болеше ме, че никога не съм достатъчна — нито като съпруга, нито като домакиня. Димитър рядко забелязваше усилията ми. Когато се прибираше от работа, първо проверяваше какво има за ядене. Ако не беше доволен, цялата вечер минаваше в мълчание.

Една сряда реших да направя любимото му ястие — пълнени чушки с кайма и ориз. Следвах рецептата на майка му до последната подправка. Дори си позволих да я попитам по телефона:

— Госпожо Мария, може ли да ми кажете тайната на вашите чушки?

Тя се засмя:

— Ох, мило момиче, то това си идва отвътре. Трябва да готвиш с любов.

Готвих с любов. Наредих чушките внимателно, полях ги с доматен сос и ги пекох точно толкова, колкото пишеше в тетрадката ѝ. Когато Димитър седна на масата, погледна чинията и въздъхна:

— Пак са сухи. На мама са по-сочни.

Този път не издържах.

— Защо винаги сравняваш всичко с майка си? Аз не съм тя! — гласът ми трепереше.

Той ме изгледа с изненада и леко раздразнение:

— Не го правя нарочно. Просто… така съм свикнал.

— А някога ще свикнеш ли с мен? — попитах тихо.

Той замълча и излезе от кухнята. Останах сама сред миризмата на изгорял доматен сос и разбити надежди.

На следващия ден получих съобщение от майка му: „Митко каза, че пак си го разстроила. Не го карай да избира между нас.“

Седнах на дивана и се загледах в празното пространство. Не исках да го карам да избира. Исках само да ме види — мен, жената до него, която се старае всеки ден да бъде по-добра.

Започнах да избягвам вечерите у тях. Не можех да понеса как всички се смеят и хвалят Мария за вкусната ѝ храна, докато аз седя с празна чиния и усещам как погледите им ме пронизват. Веднъж чух как тя казва на съседката:

— Моята снаха още не е научила как се прави баница като хората.

Вкъщи атмосферата стана още по-напрегната. Димитър започна да носи готова храна от магазина или просто ядеше навън с колеги. Аз все по-често оставах сама на масата, гледайки в празната чиния пред себе си.

Една вечер реших да поговоря с него открито.

— Димитре, така не можем да продължаваме. Чувствам се невидима и нежелана в собствения си дом.

Той въздъхна тежко:

— Не знам какво искаш от мен. Не мога да променя вкуса си.

— Не искам да променяш вкуса си. Искам само малко признание за усилията ми. Да опиташ поне веднъж да кажеш „благодаря“ или „добре е“.

Той замълча дълго. После каза:

— Може би трябва да поговорим с някого… с психолог или нещо такова.

За първи път усетих лъч надежда. Може би има начин да се намерим един друг отново сред всички тези очаквания и разочарования.

Но вътрешно знаех — борбата между двете кухни не е само за храната. Тя е за любовта, за признанието, за мястото ми в този дом.

Понякога се питам: Колко още трябва да давам от себе си, за да бъда видяна? А вие — случвало ли ви се е да се чувствате невидими сред най-близките си?