„Върни роклята — така или иначе не ти стои“: Сблъсъкът със свекървата и битката за моето достойнство

„Върни роклята — така или иначе не ти стои!“, изсъска свекърва ми Мария през зъби, докато стоях пред огледалото в хола им в Пловдив. Беше неделя, а аз се опитвах да изглеждам добре за годишнината ни с Петър. Роклята беше подарък от майка ми — светлосиня, ефирна, с малки бели цветя. В този момент обаче се почувствах като дете, което е хванато в чужди дрехи.

Петър се престори, че не чува. Седеше на дивана, вперен в телефона си, сякаш светът около него не съществуваше. „Мамо, стига вече“, прошепна той едва доловимо, но Мария не спря.

„Като не можеш да се обличаш като хората, поне ме питай!“, продължи тя и ме изгледа с онзи поглед, който казваше всичко без думи — не си част от нашето семейство, не си достатъчно добра за сина ми.

В този миг усетих как гърлото ми се стяга. Исках да изкрещя, да защитя себе си, но думите заседнаха някъде между сърцето и устните ми. Вместо това просто оставих роклята на стола и излязох на балкона. Въздухът беше тежък, а в мен се бореха гняв и срам.

Това не беше първият път. Още от началото на връзката ни Мария намираше начин да ме принизи — дали ще е заради работата ми като учителка („Толкова ли не можа да си намериш по-добра работа?“), или заради това, че съм от малък град („В Пловдив жените са други, знаеш ли?“). Петър рядко взимаше страна. Казваше, че майка му е труден човек и че трябва да я приема такава, каквато е.

Но този път беше различно. Вечерта, когато се прибрахме у дома, мълчахме дълго. Накрая не издържах:

— Защо винаги трябва да търпя това? Защо никога не ме защитаваш?

Петър въздъхна тежко:

— Не искам скандали. Ти знаеш каква е тя…

— А ти знаеш ли какво е да се чувстваш нежелана всеки път, когато прекрачиш прага на дома й? — гласът ми трепереше.

Той замълча. В този момент разбрах, че ако не направя нещо, ще се изгубя в чуждите очаквания и ще забравя коя съм.

Дните минаваха в напрежение. Мария започна да звъни всеки ден — уж да пита за Петър, но винаги намираше начин да ме уязви: „Петре, я кажи ти ли сготви или пак жена ти е направила онова безвкусно ядене?“ Или: „Кога ще си намери истинска работа?“

Една вечер, докато миех чиниите, чух Петър да говори по телефона с майка си:

— Мамо, стига вече! Обичам я и няма да позволя повече да я обиждаш!

Спрях всичко и заслушах. За първи път го чувах толкова категоричен. След разговора той дойде при мен:

— Извинявай, че толкова време мълчах. Не искам да те губя.

Прегърнах го силно. Но знаех, че това е само началото на битката.

Следващата неделя Мария дойде у нас без предупреждение. Влезе с торба в ръка и започна да подрежда кухнята по свой вкус.

— Мамо, моля те — това е нашият дом — каза Петър твърдо.

Тя го изгледа с обида:

— Така ли? Значи вече нямам място тук? Всичко заради нея?

Погледите ни се срещнаха. В очите й видях страх — страх, че губи сина си. В този момент осъзнах, че борбата й не е само срещу мен, а срещу промяната.

— Госпожо Мария — казах тихо, но ясно — аз не искам да ви отнемам сина. Искам само уважение. Ако не можете да ми го дадете, по-добре си тръгнете.

Тя замълча за миг. После остави торбата и излезе без дума.

Седнахме с Петър на масата. Той хвана ръката ми:

— Гордея се с теб.

Сълзите ми потекоха безконтролно. За първи път се почувствах силна.

Минаха месеци. Мария рядко ни търсеше. Понякога изпращаше съобщения на Петър — кратки и студени. Болеше ме заради него, но знаех, че сме направили правилното.

Един ден получих писмо от нея: „Извинявай. Не знаех как да приема новото. Надявам се някой ден да ми простиш.“

Дълго гледах думите й. Простих ли й? Не знам. Но простих на себе си за всички моменти, в които съм позволявала да ме принизяват.

Сега знам — никоя рокля не може да определи стойността ми. Никой чужд глас няма право да заглушава моя.

Чудя се… Колко жени още търпят подобно отношение? Колко от нас са готови най-накрая да кажат „стига“?