Мама се обади: „Ще имаме гости!“ – Този път реших да направя нещо различно…
– Мила, ще имаме гости в събота! – Гласът на мама трепереше от вълнение, но в мен се надигна познатата вълна на тревога. Стиснах телефона по-силно, сякаш така можех да задържа думите й далеч от себе си.
– Кои ще дойдат? – попитах сухо, макар вече да знаех отговора. Брат ми Стефан с жена си и двете им деца, леля Мария и чичо Кольо, може би и съседите от другия край на селото. Все същите хора, все същите разговори, все същото усещане, че не принадлежа тук.
– Всички ще сме заедно! Ще направя баница, ще опечем агнешко… – Мама вече изброяваше менюто, а аз се чудех как да й кажа, че не искам да идвам. Но този път нещо в мен се пречупи. Вече бях на 32, живеех сама в София, работех като учителка по литература и все още носех в себе си онова дете, което се криеше в стаята си, когато гостите идваха.
– Добре, мамо. Ще дойда – казах тихо. Усетих как гласът ми трепери, но тя не забеляза. Беше щастлива.
Влакът към селото беше пълен с хора, които носеха торби с подаръци и домашни сладкиши. Аз държах само една малка чанта с дрехи и книга на Емилия Дворянова. Гледах през прозореца полята и се питах защо все още ме боли толкова много. Защо всяко семейно събиране ме връща към онези вечери, когато татко повишаваше тон, а мама се опитваше да изглади всичко с усмивка?
Когато пристигнах, мама ме посрещна на прага с прегръдка. Миришеше на прясно изпечен хляб и копър. В кухнята вече кипеше подготовката – леля Мария режеше салата, а брат ми Стефан се шегуваше с децата си.
– Ей, най-накрая дойде! – извика той и ме потупа по рамото. Усмихнах се насила.
– Как е София? Пак ли си сама? – попита леля Мария с онзи особен тон, който винаги ме караше да се чувствам виновна.
– Добре съм – отвърнах кратко. Не исках да обяснявам защо още не съм омъжена, защо нямам деца, защо работя като учителка вместо „нещо по-сериозно“.
Докато подреждах масата, чух как мама шепне на леля Мария:
– Все си е затворена… Не знам какво й има.
– Може би просто е различна – отвърна леля Мария.
Тези думи ме удариха по-силно от всяка критика. Различна. Винаги съм била различна – още от дете предпочитах книгите пред игрите навън, мечтаех за градския живот и бягах от шумните семейни вечери.
Когато всички седнахме на масата, разговорите започнаха по познатия сценарий: кой какво е постигнал, кой колко е спечелил, кой е болен или здрав. Стефан разказваше за новата си кола, жена му се хвалеше с успехите на децата. Аз мълчах.
– А ти? Какво ново при теб? – попита чичо Кольо.
– Нищо особено… Работя, чета…
– Ех, все такава си беше – засмя се той. – Кога ще те видим булка?
Всички се засмяха. Усетих как бузите ми пламват. Мама ме погледна укорително – сякаш аз бях виновна за неудобството.
След вечерята излязох навън. Въздухът ухаеше на липи и прясно окосена трева. Седнах на пейката пред къщата и заплаках тихо. Защо винаги трябва да се чувствам виновна за това, което съм? Защо никога не мога да бъда просто приета?
Чух стъпки зад себе си. Беше мама.
– Защо плачеш? – попита тя тихо.
– Защото ми е трудно… Трудно ми е да бъда тук. Все едно никога не съм достатъчна…
Мама седна до мен и въздъхна тежко.
– Знам, че ти е трудно. И аз понякога не разбирам всичко… Но ти си моята дъщеря. Просто искам да си щастлива.
– Щастието не е еднакво за всички – прошепнах аз.
Дълго мълчахме. После мама ме прегърна силно – както не беше правила от години.
На следващия ден гостите си тръгнаха. Къщата утихна. Помогнах на мама да измие чиниите. Този път не избягах веднага към гарата. Останах още малко – просто така, без да се крия.
Преди да си тръгна, мама ми подаде буркан със сладко от смокини.
– За теб… Да ти напомня за дома.
Погледнах я в очите и за първи път усетих топлина вместо вина.
Сега си мисля: Колко често допускаме страхът от неодобрение да ни държи далеч от близките ни? Дали някога ще можем да бъдем себе си без страх?