С куфар и две деца в нощта: Моят нов живот започна от нулата

„Мамо, къде отиваме?“ – прошепна ми Виктория, докато стискаше ръката ми в тъмното. Не й отговорих. Само я придърпах по-силно към себе си и с другата ръка повлякох куфара по стълбите. Синът ми, малкият Даниел, спеше на ръце. Сърцето ми биеше до пръсване – не от умора, а от страх. Знаех, че ако Петър се събуди, всичко ще свърши. Щеше да ме върне обратно, да ме заключи, да ме накаже.

Така започна моят нов живот – в три часа през нощта, с две деца и един куфар. Не взех нищо друго. Нито снимки, нито спомени. Всичко останало беше белязано от болка.

Петър не винаги беше чудовище. Когато се запознахме на студентската бригада в Пловдив, беше мил, забавен, обещаваше ми светове. Но след като се оженихме и се родиха децата, нещо в него се пречупи. Започнаха обидите, после шамарите. В началото вярвах, че е стресът от работата, че ще мине. После започнах да се обвинявам – може би аз не съм достатъчно добра съпруга? Може би аз го провокирам? Майка ми казваше: „Търпи, мила. Всички мъже са такива.“

Но не всички жени са длъжни да търпят.

Когато за пореден път ме удари пред децата, разбрах – ако остана още една нощ, ще изгубя себе си завинаги. И така, събрах сили и избягах.

Първата нощ прекарахме в чакалнята на автогарата в Стара Загора. Децата спяха на пейката, а аз гледах през прозореца как вали дъжд и се чудех какво ще правя утре. Пари нямах почти никакви – само 40 лева в портмонето и една стара карта за градския транспорт.

Обадих се на майка ми сутринта. „Върни се при Петър! Той е баща на децата ти! Как ще ги гледаш сама?“ – изкрещя тя по телефона. Баща ми дори не пожела да говори с мен. Брат ми каза: „Ти си виновна! Защо го ядосваш?“

Останах сама срещу целия свят.

Наех стая в една стара панелка в квартал „Три чучура“. Хазяйката – леля Мария – беше вдовица и ми даде шанс: „Ще платиш, когато можеш. Само гледай децата да не шумят много.“

Започнах работа като чистачка в близкия супермаркет. Работех от 5 сутринта до 2 следобед, после прибирах децата от детската градина и училище. Вечер готвех супа от картофи и лук – понякога само това имахме. Виктория плачеше: „Мамо, кога ще си имаме пак истински дом?“ Даниел често боледуваше – нямаше кой да го гледа, когато трябваше да съм на работа.

Понякога се питах дали не сбърках. Дали не трябваше да остана при Петър – поне децата щяха да имат топлина и храна? Но после си спомнях страха в очите им всяка вечер и знаех, че съм направила правилното.

Съседите ме гледаха с подозрение. „Оная с двете деца без мъж“, шушукаха по стълбите. Една вечер чух как комшийката отгоре казва на дъщеря си: „Не играй с тях! Не знаем какви са.“

Но имаше и добри хора. Леля Мария понякога ни носеше топла баница или буркан компот. Веднъж касиерката в магазина ми остави пакет макарони с бележка: „За децата.“

Минаха месеци. Започнах да уча вечерно счетоводство – мечтаех един ден да работя в офис, да имам нормална заплата. Виктория започна да рисува красиви картини – учителката й каза, че има талант. Даниел се научи да чете сам.

Петър ме намери след година. Дойде пред блока пиян и започна да крещи: „Върни се! Без теб съм нищо!“ Съседите извикаха полиция. Тогава за първи път не се разтреперих – погледнах го през прозореца и затворих пердето.

Сега, три години по-късно, живея в малък двустаен апартамент под наем. Работя като счетоводителка във фирма за строителни материали. Виктория е вече в гимназията, Даниел тренира футбол. Понякога все още броим стотинките до заплата, но сме заедно и сме свободни.

Семейството ми така и не прие избора ми. Майка ми идва само по празници и все още въздиша: „Ех, ако беше останала при Петър…“ Но аз вече не слушам тези думи.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Питам се: колко жени още стоят в тъмното със страх в очите? Колко още ще чуят „Търпи!“ вместо „Бягай!“? И дали всяка от нас има сили да започне отначало?

А вие как мислите – има ли спасение за жените като мен или обществото ни все още предпочита да затваря очи?