Благодарна съм на свекърва си, че се опита да спаси брака ни

– Не мога повече, Димитре! – гласът ми трепереше, докато държах телефона в ръка, а сълзите се стичаха по бузите ми. Беше късна вечер, а майка ми отново не беше излязла от стаята си цял ден. В апартамента ни в Кючук Париж цареше тягостна тишина, прекъсвана само от тежкото ѝ дишане и моите безсилни въздишки.

Димитър стоеше до прозореца, с гръб към мен. Не каза нищо. Знаех, че и на него му е трудно. Откакто татко почина внезапно от инфаркт, всичко се преобърна. Майка ми се затвори в себе си, аз се опитвах да я подкрепя, но междувременно работех на две места, за да покрия сметките. Димитър също беше под напрежение – фирмата му съкрати хора и той се страхуваше за работата си. Започнахме да се караме за дреболии: кой ще изхвърли боклука, кой ще пазарува, защо не сме излезли заедно от месеци.

– Силве, не знам какво още да направя – прошепна той. – Опитвам се да помогна, но ти все ме отблъскваш.

– Не те отблъсквам! Просто… не мога да дишам вече. Всичко ми тежи – избухнах аз.

В този момент телефонът иззвъня. Беше свекърва ми – леля Мария. Обикновено избягвах да говоря с нея, защото винаги имаше мнение за всичко. Но този път нещо в гласа ѝ ме накара да не затворя веднага.

– Силве, чух какво става… Мога ли да дойда утре? Ще донеса баница и малко сладкиши. Може би ще поговорим? – попита тя меко.

Скептично приех, но на следващия ден тя дойде с усмивка и топла храна. Майка ми не излезе от стаята си, но Мария не настояваше. Седнахме тримата на масата – аз, Димитър и тя.

– Знам, че ви е трудно – започна тя. – И аз съм губила близък човек. Но ако не си помагате един на друг, ще се изгубите напълно.

Димитър въздъхна тежко:

– Мамо, не знам какво да направя. Силвия е като сянка на себе си.

Погледнах я с отчаяние:

– Не мога да бъда силна за всички. Майка ми се нуждае от мен, но и аз имам нужда от някого.

Мария хвана ръката ми:

– Позволи ми да помогна. Ще идвам по-често, ще гледам майка ти за час-два, за да можете с Димитър да излезете. Не сте сами.

Тези думи ме разплакаха още повече. Не бях очаквала разбиране точно от нея. В следващите седмици тя наистина започна да идва – носеше супа за майка ми, готвеше вкъщи и настояваше аз и Димитър да излезем поне за половин час на разходка в Цар-Симеоновата градина.

Постепенно започнахме да говорим повече с Димитър. Един ден седнахме на пейка до фонтана и той каза:

– Помниш ли как преди мечтаехме за малка къща извън града? Сега дори не можем да си кажем „обичам те“ без да се разплачем.

– Страх ме е, че ще те загубя – признах аз.

Той ме прегърна силно:

– Няма да те оставя. Но трябва да сме заедно в това.

Вкъщи майка ми започна бавно да излиза от стаята си. Един ден я чух да говори с Мария в кухнята:

– Благодаря ти, че се грижиш за тях… Аз не мога.

– Всички имаме нужда от време – отвърна Мария. – Но семейството е най-важното.

С времето напрежението у дома намаля. Започнахме да вечеряме заедно, макар и в мълчание понякога. Димитър намери нова работа, а аз започнах да ходя на терапия. Майка ми все още имаше лоши дни, но вече не беше сама.

Една вечер седяхме с Мария на балкона и тя каза:

– Понякога най-голямата сила е в това да поискаш помощ.

Погледнах я със сълзи в очите:

– Благодаря ти, че не ни остави сами.

Сега знам, че семейството не е само кръв – то е изборът да останеш до някого, дори когато всичко изглежда изгубено.

Понякога се питам: колко често пропускаме протегнатата ръка само защото идва от неочаквано място? А вие бихте ли приели помощ от свекърва си?