Години в чужбина: Купих три апартамента за децата си, но никой не ме пуска вътре

– Мамо, не можеш да останеш тук. Имаме си наш живот! – думите на дъщеря ми Елица още кънтят в ушите ми. Стоях на прага на нейния апартамент – този, който аз купих с години труд в Испания. Бях с куфар в ръка, а тя държеше вратата леко открехната, сякаш се страхуваше да не вляза насила.

Сърцето ми се сви. Не вярвах, че след всичко, което преживях, ще чуя точно това от собственото си дете. Върнах се в България след двадесет години, през които чистих чужди домове, гледах възрастни хора и спестявах всяка стотинка. Всичко беше за тях – Елица, Калоян и Деян. Купих им по един апартамент, за да не се тревожат за бъдещето си. Мечтаех да се върна и да бъдем отново семейство.

Но когато най-накрая се прибрах, никой не ме чакаше на летището. Калоян ми писа едно сухо съобщение: „Добре дошла, мамо. Ще се чуем.“ Деян изобщо не отговори. Само Елица обеща да ме види, но когато пристигнах пред вратата ѝ, ме посрещна с хлад и подозрение.

– Мамо, ти избра да си тръгнеш – каза тя тихо. – Ние тук сами се оправяхме.

– Всичко правех за вас! – гласът ми трепереше. – За да имате дом, сигурност…

– А ние имахме нужда от майка! – прекъсна ме тя и затвори вратата.

Останах на стълбището, с куфара до мен. Сълзите ми капеха по старите плочки. Не знаех къде да отида. Апартаментът ми в Пловдив беше отдаден под наем – парите ги пращах на децата. В София имах само тези три жилища – подарък за тяхното бъдеще.

Обадих се на Калоян. Гласът му беше уморен.

– Мамо, не е удобно сега. Имам работа. Ще ти звънна утре.

– Калояне… – започнах аз, но той вече беше затворил.

Върнах се в малкия хотел до автогарата. Стаята миришеше на мухъл и самота. През нощта не можах да заспя. Въртях се и мислех за всички онези години – как всяка Коледа плачех сама в чуждата кухня, докато другите празнуваха със семействата си. Как броях дните до следващото обаждане от децата. Как им пращах пакети с шоколади и нови дрехи, а те рядко ми благодариха.

На сутринта реших да потърся Деян. Отидох пред блока му в Люлин и го изчаках пред входа.

– Мамо? Какво правиш тук? – изненада се той.

– Исках да те видя… Да поговорим…

– Не е удобно сега – каза той и погледна към прозорците. – Имам гости.

– Само за малко…

– Моля те, мамо… Не ми създавай проблеми.

Той влезе вътре и затвори след себе си. Останах навън, докато заваля дъждът. Хората ме гледаха странно – възрастна жена с куфар под дъжда пред собственото си дете.

Върнах се в хотела и цял ден не станах от леглото. Спомних си как преди години майка ми ме предупреждаваше:

– Недей да заминаваш, Мария! Децата ще те забравят…

Не ѝ повярвах тогава. Мислех си, че ще ме разберат един ден.

След седмица опитах пак с Елица. Купих ѝ цветя и шоколадови бонбони – както правех, когато беше малка.

– Мамо… Не мога да те пусна вътре – каза тя през вратата. – С мъжа ми имаме свои правила… Не искам скандали.

– Аз съм ти майка! – извиках през сълзи.

– Беше… – прошепна тя и затвори окончателно.

Започнах да обикалям улиците на София като призрак. Виждах майки с деца по парковете и сърцето ми се късаше от завист и болка. Защо моите деца не ме искат? Къде сбърках? Дали парите и апартаментите са по-важни от майчината обич?

Една вечер срещнах стара приятелка от младостта ми – Пенка.

– Мария! Ти ли си? Какво правиш тук?

Разказах ѝ всичко през сълзи.

– Знаеш ли – каза тя тихо, – понякога децата ни наказват за нашите избори… Дори когато сме ги правили заради тях.

– Но аз ги обичам! Всичко дадох за тях!

– Понякога любовта боли…

Тези думи ме преследват всяка нощ. Сега седя сама в малката хотелска стая и гледам през прозореца към светлините на града. Чудя се дали някога ще намеря път обратно към децата си или ще остана завинаги чужда в собствения си дом.

Кажете ми… Има ли прошка за една майка, която е избрала да жертва всичко заради децата си? Или понякога любовта ни е най-голямото ни престъпление?