Зад олтара: Историята на Мария от Пловдив

– Георги, пак ли ще ходиш в църквата? – гласът ми трепереше, докато гледах как той нервно закопчаваше ризата си. Беше вторник вечер, а това беше третият път тази седмица. Преди година Георги едва стъпваше в храма, а сега всяка вечер изчезваше там.

– Имам нужда от спокойствие, Мария. Там намирам мир – отвърна той, без да ме погледне. Вратата се затвори зад гърба му и аз останах сама с мислите си и с тишината, която тежеше като камък върху гърдите ми.

Не знаех кога започна да се променя. Може би след като загубихме бебето преди две години. Тогава и двамата се затворихме в себе си, но аз се опитвах да се боря. Той избра да мълчи. С времето между нас се появи пропаст, която не можех да прескоча.

Вечерите станаха самотни. Седях на масата в кухнята, слушах как часовникът тиктака и се чудех дали някога ще бъдем отново семейство. Майка ми често ми казваше: „Мъжете намират утеха там, където жените не гледат.“ Не й вярвах. Георги не беше такъв човек.

Една вечер, докато прибирах дрехите му, намерих в джоба на сакото му малка бележка. Почеркът беше женски: „Ще те чакам след службата. Не закъснявай.“ Сърцето ми заби лудо. Прочетох я няколко пъти, сякаш думите можеха да променят смисъла си.

На следващия ден не отидох на работа. Изчаках го да излезе и тръгнах след него. Вървях по калдъръмените улички на Стария град, скрита зад дърветата. Видях го да влиза в църквата „Св. Неделя“. Изчаках десет минути и влязох след него. Вътре беше тихо, миришеше на тамян и восък. Георги седеше на последния ред до непозната жена – висока, с дълга тъмна коса и червено палто.

Те не се молеха. Говореха тихо, ръцете им се докосваха под пейката. Болката ме прониза като нож. Излязох навън, преди да ме забележат.

Вечерта Георги се прибра късно. Престорих се, че спя. Слушах как се преоблича, как въздиша тежко до мен в леглото. На сутринта му поднесох кафе и бележката.

– Какво е това? – попитах спокойно.

Той пребледня.

– Мария… не е това, което си мислиш…

– Не е ли? – прекъснах го. – Вече не знам какво да мисля.

Започнаха лъжите: „Тя е просто приятелка“, „Има нужда от подкрепа“, „Помагам й да преодолее труден период“… Но очите му не можеха да ме излъжат.

Седмици наред живеехме като непознати под един покрив. Майка ми настояваше да го напусна: „Мария, гордостта е по-важна от брака! Не позволявай да те тъпчат!“ Но аз не можех да се откажа толкова лесно. Обичах го – или поне обичах човека, който беше някога.

Една неделя събрах смелост и отидох в църквата сама. Седнах на последния ред и наблюдавах как Георги и жената с червеното палто си разменят погледи по време на службата. След края я последвах до близкото кафене.

– Извинете… – спрях я на входа. – Може ли да поговорим?

Тя ме изгледа изненадано, после кимна.

– Знам коя сте – каза тихо тя. – Не исках да ви нараня…

– Но го направихте – отвърнах аз с пресипнал глас.

Разговорът ни беше кратък и болезнен. Тя ми разказа за самотата си, за това как Георги й давал надежда, че може да започне нов живот с него. Че той й обещал всичко онова, което някога обещаваше на мен.

Върнах се у дома със свито сърце. Георги ме чакаше в кухнята.

– Знам всичко – казах му тихо.

Той не отрече. Заплака като дете – за първи път от години видях истинските му сълзи.

– Прости ми… Не знам какво стана с нас…

– И аз не знам – прошепнах.

Последваха дълги седмици на мълчание и отчуждение. Хората в квартала започнаха да шушукат зад гърба ми: „Мария не можа да задържи мъжа си“, „Георги си намери утеха при друга“… Болеше ме не толкова предателството, колкото усещането за провал – че не успях да запазя семейството си цяло.

Един ден събрах багажа си и заминах при сестра ми в София. Оставих Георги сам с призраците му и с празната ни къща. Започнах работа като продавачка в малък магазин за книги до НДК. Всеки ден гледах хората по улицата и се чудех дали някой от тях носи болка като моята под усмивката си.

Понякога вечер седя сама с чаша чай и си мисля: „Къде сбърках? Можеше ли всичко да бъде различно?“ Но после си спомням думите на майка ми: „Животът не пита дали си готов за болката.“

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите или щяхте да тръгнете по свой път?