Две съдби, едно сърце: Тайната на моя съпруг

„Как можа, Николай? Как можа да ми причиниш това?“ Гласът ми трепереше, а в ръцете ми листът с банкови извлечения се мачкаше от гняв и отчаяние. Беше късен петък вечер, дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин, а аз стоях насред хола, обзета от усещането, че всичко, което съм градяла през последните двайсет години, се разпада пред очите ми.

Николай стоеше срещу мен, с ръце в джобовете и поглед вперен в пода. „Мариела… не исках да те нараня. Моля те, нека поговорим спокойно.“

„Спокойно ли? Петнайсет години си живял с две жени! С две семейства! Какво още има да ми кажеш?“

Сълзите ми се стичаха по бузите, а в гърдите ми бушуваше буря. Не можех да повярвам. Всичко започна преди седмица, когато случайно видях съобщение на телефона му: „Татко, кога ще дойдеш пак? Мама казва, че ти липсваме.“ Първо си помислих, че е грешка. После започнах да ровя – банкови извлечения, стари снимки, бележки. Истината ме удари като влак: Николай имаше второ семейство в Перник – жена на име Даниела и две деца.

Светът ми се срина. Спомних си всички онези вечери, когато казваше, че работи до късно или че има командировка. Всички онези празници, когато уж не можеше да бъде с нас заради „спешни ангажименти“. А аз – глупачката – винаги му вярвах. Вярвах му повече от всичко.

„Мариела, обичам те. Никога не съм искал да те изгубя…“

„Тогава защо? Защо го направи?“

Той замълча. В този миг разбрах, че няма отговор, който да ме утеши. Децата ни – Петър и Яна – спяха в стаите си, нищо неподозиращи за бурята, която се разразяваше в дома им.

В следващите дни животът ми се превърна в кошмар. Майка ми – леля Станка от Горна Оряховица – дойде веднага щом разбра. „Мариелче, не може така! Ще го изгониш! Каква жена си ти, ако търпиш такова нещо?“

Но аз не знаех какво да правя. Обичах Николай. Или поне човека, за когото го мислех. А сега всичко беше лъжа.

Сестра ми Ивелина също се намеси: „Трябва да мислиш за децата! Ако го изгониш, как ще ги гледаш сама? Знаеш ли колко е трудно?“

Всяка вечер лежах будна и се питах: Къде сбърках? Как не забелязах? Бях ли толкова заслепена от любовта си?

Една вечер Николай се върна по-рано от работа. Седна до мен на дивана и прошепна: „Мариела, трябва да ти кажа истината. Даниела беше сама с децата си, когато я срещнах. Помагах й… после нещата се объркаха. Не мога да ги изоставя.“

„А нас можеш ли?“ – попитах тихо.

Той замълча.

Дните минаваха в напрежение и мълчание. Децата усещаха нещо, но не смееха да питат. Петър стана затворен и раздразнителен, Яна плачеше нощем. Аз се чувствах като призрак в собствения си дом.

Една неделя сутрин майка ми настоя да отида на църква с нея. „Бог ще ти даде сили“, каза тя. Но аз не вярвах вече в нищо – нито в Бог, нито в хората.

В кварталния магазин жените шушукаха зад гърба ми: „Видя ли я Мариела? Горката… Николай пак го няма.“

Срамът ме изгаряше отвътре. Не исках да излизам навън. Не исках никой да ме вижда.

Една вечер Яна дойде при мен и ме прегърна: „Мамо, ти ще ни оставиш ли?“

Сълзите ми потекоха отново. „Никога, мило мое дете. Никога.“

Започнах да ходя на работа с наведена глава. Колежките ми гледаха със съжаление. Само Маргарита – най-добрата ми приятелка – ме подкрепяше истински: „Мариела, ти си силна жена! Не позволявай на един мъж да съсипе живота ти!“

Но какво значи да си силна? Когато всяка вечер заспиваш сама и се чудиш дали някога ще можеш пак да се усмихнеш истински?

След месец Николай си събра багажа и си тръгна. Отиде при другото си семейство. Остави ме с две деца и разбито сърце.

Първите дни бяха ад. Децата плачеха за баща си, аз плачех за изгубеното доверие. Но постепенно започнах да намирам сили в себе си. Записах Яна на уроци по пиано, Петър започна да тренира футбол. Аз започнах да излизам повече с приятелки.

Една вечер седнахме тримата на масата и Яна каза: „Мамо, ти си нашият герой.“

Погледнах ги и осъзнах – животът продължава. Може би никога няма да мога напълно да простя на Николай или да забравя болката. Но знам едно – ще се боря за себе си и за децата си.

Понякога нощем още се питам: Мога ли някога пак да се доверя на някого? Или това е краят на всичко, което познавах?

А вие как бихте постъпили на мое място?