Тежестта на наследството: Къщата на баба и цената на семейството

– Не, не мога да дойда сега, имам работа! – изкрещях в слушалката, но майка ми вече беше затворила. Седях на ръба на леглото, с телефона в ръка, а сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо. Беше ранна съботна сутрин, а аз още не бях изпила кафето си, когато тя ми съобщи: „Баба ти остави къщата на теб. От днес нататък ти си отговорна.“

Въздухът в стаята стана тежък. Винаги съм обичала баба Мария – нейните меки ръце, миризмата на топъл хляб и гласът ѝ, който ме приспиваше като малка. Но сега, когато тя вече я нямаше, къщата ѝ в село Долно Камарци се превърна в символ на всичко, което не мога да понеса. Майка ми настояваше: „Трябва да се погрижиш за нея! Това е семейната чест!“

Погледнах към Георги, приятеля ми, който лежеше до мен и се преструваше, че спи. Знаех, че слуша. От седмици отношенията ни бяха обтегнати – той не разбираше защо трябва да жертвам уикендите си за една стара къща на 60 километра от София. „Това е миналото ти, не бъдещето ни“, беше казал преди няколко дни.

Но как да обясня? Как да кажа на майка ми, че не искам тази тежест? Как да кажа на Георги, че не мога да я отхвърля? Станах и започнах да събирам дрехи в една чанта. В главата ми ехтяха думите на майка ми: „Ти си единствената, която може да го направи. Баба ти вярваше в теб.“

Пътят до селото беше дълъг и самотен. По радиото вървеше някаква народна песен за изгубена любов и аз се разплаках. Когато пристигнах, къщата стоеше мълчалива и прашна, с увиснали пердета и бурени по двора. Влязох вътре – миришеше на мухъл и спомени.

Още първия ден започнаха проблемите. Съседката леля Пенка дойде да ме посрещне с буркан сладко и куп въпроси:
– Ще оставаш ли тук? Ще продаваш ли къщата? Или ще я дадеш под наем?
– Не знам още… – измърморих.
– Ами майка ти каза, че ти ще оправяш всичко! – настоя тя.

Вечерта седнах сама в кухнята и разглеждах старите снимки по стените. На една от тях бях аз – малка, с плитки, седя в скута на баба Мария. Усетих как гърлото ми се стяга. В този момент телефонът иззвъня – Георги.
– Още ли си там? – попита сухо.
– Да…
– Докога ще продължава това? Не можем ли просто да я продадем и да си живеем живота?
– Не мога… – прошепнах.
– Значи избираш тях пред нас.

Затвори. Сълзите ми потекоха безшумно. Чувствах се разкъсана между два свята – миналото и бъдещето, семейството и любовта, дълга и свободата.

Следващите седмици минаха в ремонти и караници. Майка ми идваше всеки уикенд и раздаваше нареждания:
– Трябва да смениш покрива! Виж какво е положението с мазето! Не забравяй градината!

Аз работех до късно вечер по компютъра си, а после чистех плесента от стените. Георги все по-рядко се обаждаше. Приятелите ми от София ме питаха кога ще се върна към „истинския живот“.

Една вечер майка ми дойде с торба ябълки и започна да подрежда буркани в килера.
– Защо не поиска помощ от брат си? – попитах я тихо.
– Той има семейство! Ти нямаш деца, можеш да се погрижиш за всичко.
– А аз? Аз нямам ли право на живот?
– Не бъди егоистка! Баба ти вярваше в теб!

Стиснах зъби. В този момент осъзнах колко много очаквания са натрупани върху мен – като тухли върху гърдите ми.

Една нощ токът спря. Излязох навън с фенерче – бурята беше прекършила стария орех пред къщата. Стоях под дъжда и гледах как водата залива двора. Почувствах се напълно сама.

На следващия ден Георги дойде неочаквано.
– Не мога повече така – каза той. – Или избираш мен, или тази къща.
– Това не е просто къща! Това е всичко, което съм била…
– А аз? Аз къде съм в този твой свят?

Не можах да му отговоря. Той си тръгна. Останах сама сред стените, които пазеха спомените на три поколения.

Минаха месеци. Къщата вече изглеждаше по-добре – боядисана, с нов покрив, градината подредена. Но вътре в мен имаше празнота. Майка ми беше доволна: „Баба ти би се гордяла.“ Но аз се чувствах като призрак в собствения си живот.

Понякога нощем чувам гласа на баба Мария: „Дете мое, не губи себе си.“

Сега стоя пред прозореца и гледам към двора. Питам се: Наистина ли едно наследство струва толкова много? Или цената е твърде висока, ако трябва да изгубиш себе си по пътя?

Вие какво бихте направили? Колко струва семейната чест, ако тя те оставя сам?