Майчина грижа или прекрачена граница: Историята на една обич и вина

– Петре, защо не ми казваш нищо за тази Марияна? – гласът ми трепереше, докато стоях до кухненската маса, стискайки чашата с чай така, че кокалчетата ми побеляха.

Синът ми ме погледна уморено, сякаш вече беше преживял този разговор десетки пъти. – Мамо, моля те, не започвай пак. Това е мой живот.

Но как да не започна? Как да не се тревожа, когато всяка вечер го виждам да се прибира сам, с наведена глава, а очите му – празни? Откакто завърши университета и започна работа в една софийска фирма, Петър сякаш се затвори в себе си. Приятелите му се разпиляха по чужбина, а той остана тук – между четири стени и безкрайни работни часове. Баща му почина преди три години и оттогава аз съм единствената му опора.

Съседката ни, леля Станка, ми каза за една сватовница – баба Пенка от Люлин. „Тя е помогнала на толкова млади хора да си намерят половинка!“, уверяваше ме Станка. Дълго се колебах, но една вечер, когато чух как Петър въздиша тежко в стаята си, не издържах. Взех телефона и набрах номера на баба Пенка.

– Добър вечер, госпожо Пенка. Аз съм Мария, майката на Петър. Може ли да поговорим?

Тя ме изслуша внимателно, зададе ми куп въпроси за сина ми – какъв е характерът му, какво обича, какво търси в едно момиче. След седмица Петър получи покана за среща с Марияна – млада жена от Банкя, учителка по биология.

Не му казах нищо за разговора ми с баба Пенка. Надявах се всичко да мине гладко и той да намери щастието си. Но след първата среща Петър се прибра по-замислен от всякога.

– Мамо, странно беше. Марияна знаеше твърде много за мен. Каза ми, че обичам да ходя на Витоша и че съм загубил баща си наскоро… Как?

Сърцето ми се сви. Не можех да го гледам в очите.

– Може би просто е добра слушателка – опитах се да се измъкна.

Но синът ми не беше глупав. На следващия ден намери визитката на баба Пенка в чантата ми. Вечерта избухна скандал.

– Ти нямаш право! – крещеше той. – Това е моят живот! Не можеш да решаваш вместо мен!

Сълзите ми потекоха безконтролно. – Аз само исках да ти помогна… Не мога да те гледам самотен!

– Самотен съм не защото нямам жена до себе си, а защото ти не ми вярваш! – отвърна той и тръшна вратата.

Дни наред вкъщи цареше ледена тишина. Петър се прибираше късно и избягваше да говори с мен. Аз стоях сама в кухнята и се питах: кога майчината грижа преминава в контрол? Кога любовта става задушаваща?

Една вечер леля Станка дойде на гости.

– Марийче, не се кори толкова. Всички майки искаме най-доброто за децата си.

– Ами ако съм го изгубила завинаги? – прошепнах аз.

– Дай му време. Ще разбере, че всичко е било от любов.

Но времето минаваше бавно. Петър все по-рядко се прибираше у дома. Един ден го видях случайно на пазара – беше с Марияна. Говореха си спокойно, дори се усмихваха. Когато ме видя, Петър замръзна за миг, после кимна леко и продължи напред.

Вечерта той се прибра по-рано от обикновено.

– Мамо… – започна тихо. – Знам, че си искала най-доброто за мен. Но трябва да ми позволиш сам да правя грешките си.

Погледнах го през сълзи.

– Ще мога ли някога да ти върна доверието?

Той седна до мен и хвана ръката ми.

– Ще опитаме заедно. Но ти обещай – повече няма да решаваш вместо мен.

Седяхме дълго мълчаливо. В главата ми ехтеше един въпрос: Кога любовта ни към децата прераства в страх и ги отблъсква? Как да намерим баланса между грижата и свободата им?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да рискувате доверието на детето си в името на неговото щастие?