„Едно внуче стига!“: Как свекърва ми разруши нашето семейство

– Не мислиш ли, че едно внуче е напълно достатъчно? – думите на свекърва ми, Стоянка, се забиха в мен като нож. Стояхме в малката кухня на панелката им в Люлин, а аз стисках чашата с чай така силно, че се страхувах да не я счупя. Бях бременна в петия месец с второто си дете и очаквах подкрепа, а получих студенина.

– Мамо, моля те… – опита се да се намеси съпругът ми Петър, но тя го прекъсна с вдигната ръка.

– Вие не знаете какво е да се мъчиш цял живот! Едно дете е благословия, две са тежест. Кой ще ги гледа? Пари няма! – гласът ѝ трепереше от напрежение.

В този момент усетих как сърцето ми се свива. Винаги съм знаела, че Стоянка е труден човек – преживяла е много, отгледала е Петър сама след като мъжът ѝ ги напусна. Но никога не съм очаквала такава реакция. Не и към собствената си кръв.

Петър ме хвана за ръката и ме погледна умолително. Знаех, че е между чука и наковалнята – обича майка си, но иска да има голямо семейство. Аз също. Мечтаех за дом, пълен с детски смях и шум.

– Мамо, ще се справим – опитах се да кажа спокойно. – Имаме работа, имаме дом. Обичаме се. Това е важното.

– Обичате се? – изсмя се тя горчиво. – Любовта не плаща сметките! Знаеш ли колко струва едно дете? А две? Ще видиш ти…

Тогава разбрах – не ставаше въпрос само за пари. Стоянка беше наранена жена, която се страхуваше от бъдещето. Но страхът ѝ започна да трови нашето настояще.

След този разговор всичко се промени. Стоянка започна да идва по-рядко у дома. Когато идваше, гледаше първородния ни син Алекс с обожание, но към мен беше студена. Дори не попита как върви бременността ми. Петър се затвори в себе си. Вечерите ни станаха мълчаливи – той гледаше телевизия, аз лежах до Алекс и слушах как диша.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Петър говори по телефона:

– Мамо, моля те… Не искам да се караме… Да, Мария е добре… Да, знам…

Сълзите ми потекоха безшумно. Чувствах се виновна за всичко – че съм бременна, че искам повече от живота, че не мога да угодя на всички.

Месец по-късно родих дъщеря ни Елица. Стоянка не дойде в болницата. Не изпрати цветя, не се обади. Майка ми беше до мен през цялото време – държеше ме за ръката и ми шепнеше окуражителни думи. Петър изглеждаше разбит.

Когато се прибрахме у дома с бебето, Алекс беше щастлив – целуваше сестричката си по челото и ѝ пееше песнички. Но Петър беше друг човек – уморен, раздразнителен, често излизаше без да каже къде отива.

Една неделя сутрин той избухна:

– Не мога повече! Между теб и майка ми съм като въже на опън! Защо не можете просто да се разберете?

– Аз ли? Аз ли съм виновна? – гласът ми трепереше от обида. – Аз ли казах, че детето ми е тежест?

– Тя е майка ми! Тя ме е отгледала! Не мога да я изоставя!

– А мен можеш ли?

Той замълча и излезе. Вратата се тресна зад гърба му.

Минаха седмици на мълчание и напрежение. Стоянка не пожела да види Елица. Петър все по-често нощуваше при майка си. Алекс започна да пита къде е татко му. Аз се чувствах самотна като никога досега.

Една вечер майка ми дойде и ме намери разплакана на пода в кухнята.

– Мари, не можеш да носиш целия свят на раменете си – каза тя тихо и ме прегърна. – Понякога хората не могат да дадат любовта, която очакваме от тях.

– Но защо? Защо трябва да страдаме всички заради чужди страхове?

– Защото семейството е сложно нещо… Но ти си силна. Ще намериш пътя.

С времето започнах да приемам ситуацията такава, каквато е. Грижих се за децата си с цялата любов на света. Петър се върна при нас след няколко месеца – уморен и променен. Стоянка все още не пожела да види Елица.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Питам се: заслужаваше ли си всичко това? Колко семейства са разбити от думи, изречени в страх или болка? И дали някога ще можем да простим истински?

Вие как бихте постъпили на мое място? Може ли една дума да промени съдбата на цяло семейство?