Когато съседката ми отвори очите: Истината, която не исках да чуя

— Мая, трябва да ти кажа нещо, но не знам как ще го приемеш… — гласът на Цветелина трепереше, докато стоеше на прага на нашата врата. Беше вторник вечер, тъкмо се прибирах от работа, а в ръцете ми тежаха торбите с покупки и умората от целия ден. Погледнах я — очите ѝ бяха пълни със съжаление и страх.

— Какво има, Цвети? — попитах, опитвайки се да не издам тревогата си.

Тя се приближи и прошепна: — Видях го. Видях как твоят Стефан води някаква жена у вас. Това не беше веднъж…

В този миг всичко в мен се преобърна. Сърцето ми заби лудо, а ръцете ми изтръпнаха. Не можех да повярвам. Стефан? Моят Стефан? Човекът, с когото делях живота си вече десет години?

— Сигурна ли си? — гласът ми прозвуча чуждо, почти като шепот.

Цветелина кимна и стисна ръката ми: — Мая, не исках да ти казвам, но не мога да гледам как страдаш и да мълча.

Влязох вкъщи като в сън. Стефан беше в хола, гледаше новините. Усмихна ми се:

— Здрасти, любов! Как мина денят ти?

Погледнах го дълго. Всяка негова дума, всяко движение започнаха да ми изглеждат подозрителни. Усмивката му — фалшива. Погледът му — бягащ. Или просто си въобразявах?

— Добре съм — отвърнах сухо и се затворих в банята. Там се разплаках безшумно. Водата заглушаваше риданията ми. Не исках да вярвам на Цветелина, но нещо в мен вече беше счупено.

Следващите дни станах сянка на себе си. Следях всеки негов жест, всяка негова дума. Започнах да проверявам телефона му, да надничам в джобовете му за бележки или следи от парфюм. Всяка тишина между нас беше като вик за помощ.

Една вечер, докато вечеряхме, не издържах:

— Стефане, има ли нещо, което трябва да знам?

Той ме погледна изненадано:

— Какво имаш предвид?

— Просто… напоследък си различен. Аз ли си въобразявам?

Той се засмя нервно:

— Мая, изморен съм от работа. Не си въобразявай глупости.

Но аз вече не можех да спра мислите си. Започнах да закъснявам нарочно от работа, за да видя дали ще хвана нещо нередно у дома. Един ден се прибрах по-рано и… чух женски смях от спалнята ни.

Краката ми омекнаха. Отворих вратата рязко — вътре беше Стефан с непозната жена. Двамата подскочиха като ужилени.

— Мая! Това не е това, което изглежда! — извика той.

— Коя си ти? — изкрещях към жената.

Тя се смути и побърза да си тръгне без дума.

Останахме сами. Стефан седеше на ръба на леглото и гледаше в пода.

— Колко време? — попитах тихо.

— Около три месеца… — прошепна той.

— Защо? — очите ми горяха от сълзи.

— Не знам… Просто… между нас сякаш всичко стана рутина. Ти винаги работиш до късно, аз се чувствах самотен…

— И това е оправдание? — гласът ми трепереше от гняв и болка.

Той замълча.

В следващите дни вкъщи цареше ледена тишина. Майка ми настояваше да го напусна:

— Мая, достойнството ти е по-важно от всичко! Не позволявай да те тъпчат!

Баща ми само въздишаше тежко и ме прегръщаше мълчаливо.

Колежките ми шушукаха зад гърба ми:

— Горката Мая… А уж имаха идеално семейство…

Дори дъщеря ни Яна усещаше напрежението:

— Мамо, защо тате спи на дивана?

Не знаех какво да ѝ кажа.

Седмици наред се лутах между гнева и отчаянието. Всяка вечер плачех сама в леглото си. Питах се: „Къде сбърках? Защо не видях по-рано?“

Стефан опитваше да говори с мен:

— Мая, съжалявам! Грешка беше! Искам да останем семейство!

Но доверието вече го нямаше. Всяка негова дума звучеше кухо.

Една вечер седнахме двамата на масата:

— Не мога повече така — казах му. — Трябва време… може би раздяла.

Той замълча дълго:

— Ще чакам…

Минаха месеци. Научих се отново да живея сама със себе си. Да намирам радост в малките неща — разходките с Яна в парка, кафето с приятелки, книгите вечер преди сън.

Понякога още боли. Понякога още се питам дали можех да направя нещо различно. Но вече знам: никой не заслужава да живее в лъжа.

Понякога се чудя: Колко жени като мен затварят очите си пред истината? Колко от нас избират тишината пред достойнството си?