Моят рожден ден, който преобърна живота ми: Предателство, тайни и разбито сърце

„Честит рожден ден, Мария! Да си жива и здрава, много щастие и любов!“ – гласът на майка ми звънтеше в хола, докато всички се събираха около масата. Беше петък вечер, а апартаментът ни в квартал „Люлин“ беше пълен с роднини – брат ми Георги, свекървата ми Станка, дори леля Пенка от Пловдив беше дошла. Мирисът на печено агнешко и домашна баница се носеше из въздуха, а чашите се пълнеха с червено вино. Усмихвах се, но вътре в мен нещо трепереше – усещах, че тази вечер ще е различна.

„Мария, хайде да духнеш свещичките!“, настоя съпругът ми Петър, като ми подаде тортата. Погледнах го – очите му бяха напрегнати, а усмивката му изглеждаше насилена. През последните месеци беше станал затворен, често се прибираше късно и избягваше да говори с мен. Опитвах се да не мисля за най-лошото, но тази вечер подозренията ми се върнаха с пълна сила.

Духнах свещичките и всички ръкопляскаха. Майка ми ме прегърна силно, а Георги ми подаде подарък – малка кутия с обеци. „За да блестиш винаги, сестричке“, прошепна той. Усмихнах се през сълзи – поне той винаги беше до мен.

Докато разрязвах тортата, телефонът на Петър иззвъня. Той пребледня и излезе на балкона. Всички се престориха, че не забелязват, но аз не можех да откъсна очи от него. Върна се след десет минути, а лицето му беше още по-напрегнато.

„Петре, всичко наред ли е?“, попитах тихо.

Той само кимна и седна до мен. Но тогава свекърва ми Станка се намеси:

„Марийче, може би е време да поговорим за истината.“

Всички замлъкнаха. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник.

„Каква истина?“, попитах объркано.

Станка въздъхна тежко и погледна Петър:

„Кажи ѝ ти.“

Петър избягваше погледа ми. Ръцете му трепереха.

„Мария… Аз… Не знам как да ти го кажа…“, започна той.

Сърцето ми заби лудо. Всички очакваха отговора му.

„Имам връзка с друга жена“, изрече накрая той, почти шепнешком.

В този миг всичко около мен спря. Гласовете заглъхнаха, светлините избледняха. Чувствах се като в кошмар.

„От кога?“, успях да прошепна.

„От няколко месеца… Не исках да те нараня…“, каза той със сведена глава.

Майка ми скочи от стола си: „Как можа! На рождения ѝ ден! След всичко, което е направила за теб!“

Георги стисна юмруци: „Петре, ти си жалък!“

Свекърва ми плачеше: „Знаех си… Знаех си, че ще съсипеш всичко.“

Аз стоях като вцепенена. Спомних си всички вечери, в които го чаках да се прибере; всички пъти, когато оправдавах отсъствията му пред децата; всички лъжи, които съм си повтаряла сама на себе си.

„Коя е тя?“, попитах с пресипнал глас.

Петър замълча за миг: „Колежка от офиса… Казва се Даниела.“

Името ѝ ме удари като шамар. Познавах я – беше млада, амбициозна и винаги усмихната. Бях я виждала на фирмените партита.

„И какво ще правиш сега? Ще ме оставиш ли?“, попитах през сълзи.

Той не отговори веднага. Всички чакаха думите му като присъда.

„Не знам… Объркан съм…“, промълви той.

В този момент почувствах как нещо у мен умира. Всички мечти за щастливо семейство, всички планове за бъдещето – всичко рухна за секунди.

Майка ми ме прегърна: „Марийче, ти си силна! Ще го преживееш!“

Георги ме погледна с насълзени очи: „Ще съм до теб, каквото и да стане.“

Свекърва ми ридаеше: „Прости му… Може би ще се осъзнае…“

Но аз знаех – няма връщане назад. Доверието беше разбито завинаги.

След тази вечер всичко се промени. Петър се изнесе при Даниела след две седмици. Децата страдаха, майка ми идваше всеки ден да ми помага. Георги настояваше да заведа дело за развод. Свекърва ми идваше тайно да вижда внуците и ме молеше да не я отблъсквам.

Минаха месеци. Болката не намаляваше, но започнах да усещам гняв вместо отчаяние. Записах се на курс по английски, започнах нова работа в една книжарница до пазара „Красно село“. Всяка сутрин гледах лицето си в огледалото и си повтарях: „Ти можеш!“

Понякога вечерите са самотни и тежки. Децата питат за баща си. Понякога плача тихо в кухнята, когато никой не ме вижда. Но вече знам – заслужавам повече от лъжи и предателство.

Сега стоя на балкона с чаша чай и гледам светлините на София. Питам се: Колко пъти трябва да бъдем разбити, за да намерим себе си? Можем ли някога напълно да простим предателството?