Невидимата домакиня: Разбитият рожден ден

— Антония, къде са чашите за ракия? — гласът на свекърва ми, Мария, пронизва въздуха още преди да съм успяла да си поема дъх. Стоя в кухнята, ръцете ми са мокри от миене на чинии, а сърцето ми бие лудо. Днес е рожденият ден на Милен — моят съпруг, а домът ни отново е пълен с неговите роднини. Всички говорят високо, смеят се, а аз се чувствам като призрак в собствения си дом.

— В шкафа до хладилника са, Мария — отвръщам тихо, но тя вече не ме слуша. Влиза при гостите с чашите, сякаш аз съм просто част от обзавеждането. Поглеждам към Милен — той разлива ракия на баща си и брат си, усмихва се широко. Никой не забелязва, че аз не съм седнала нито веднъж.

Всяка година е така. Аз готвя, чистя, сервирам, а после прибирам и мия. Никой не пита как съм, дали имам нужда от помощ или просто от пет минути тишина. Майка ми винаги казваше: „Жената държи къщата, Антония. Ако ти не го направиш, кой?“ Но тази година нещо в мен се пречупи.

Седмици преди рождения ден казах на Милен:
— Мисля тази година да не правим голямо събиране. Може само с теб и децата да отидем някъде.
Той ме погледна изненадано:
— Как така? Майка ми ще се обиди. Брат ми чака този ден цяла година. Ти знаеш колко обичат да се събираме.
— А аз? — прошепнах едва чуто.
Той не отговори.

В деня преди празника стоях пред огледалото и гледах отражението си. Изглеждах уморена, сиви сенки под очите, косата ми вързана на небрежен кок. Спомних си как преди години мечтаех за семейство, в което всички се уважават и подкрепят. Сега бях невидима домакиня — винаги на разположение, винаги усмихната за другите.

На сутринта на рождения ден станах рано и започнах да приготвям масата. Децата още спяха. Милен влезе в кухнята и ме целуна по челото:
— Благодаря ти, Тони. Знам, че не ти е лесно.
Погледнах го в очите:
— Не е въпросът дали ми е лесно. Въпросът е дали някой изобщо вижда какво правя.
Той замълча и излезе.

Когато гостите дойдоха, всичко беше както винаги — шумно, весело, но аз усещах как гневът в мен расте. Свекърва ми започна да раздава нареждания:
— Антония, донеси още салата! Антония, къде са лъжиците? Антония…
В един момент просто спрях да слушам. Отидох в спалнята и затворих вратата след себе си. Седнах на леглото и заплаках без звук.

След няколко минути Милен почука леко:
— Тони? Добре ли си?
— Не — отвърнах твърдо. — Не съм добре. Чувствам се като прислужница в собствения си дом.
Той седна до мен:
— Знам, че ти е тежко, но това е само един ден в годината…
— Не е само един ден! — прекъснах го. — Всеки празник е така! Всеки уикенд! Аз нямам глас тук!
Той замълча дълго, после каза тихо:
— Не съм го осъзнавал…

Върнах се при гостите с подпухнали очи. Мария ме изгледа неодобрително:
— Какво ти е?
— Нищо — излъгах.
Но всички забелязаха промяната. Вечерта приключи по-рано от обикновено. След като всички си тръгнаха, Милен прибра чиниите без дума. Децата ме прегърнаха силно.

На следващия ден Мария ми се обади:
— Антония, не беше ли добре вчера? Всички забелязаха.
— Просто бях уморена — казах сухо.
Тя въздъхна:
— Знаеш ли, и аз някога се чувствах така… Но времената са други сега. Може би трябва да говориш с Милен.

Седнахме вечерта с Милен на масата без телевизор и телефони.
— Какво искаш да променим? — попита той.
Погледнах го през сълзи:
— Искам да ме виждаш. Да ме чуваш. Да бъда част от семейството, а не просто домакинята.
Той хвана ръката ми:
— Ще опитам. Обещавам.

Не знам дали всичко ще се промени изведнъж. Но знам, че вече няма да мълча. Защото ако аз не защитя себе си, кой ще го направи?

Колко от себе си трябва да жертваме заради чуждите очаквания? А кога идва моментът да поискаме своето място под слънцето?