Пет години мълчание: Дългът, който разкъса семейството ми
„Ти пак ли ще мълчиш, Мария?“ – гласът на майка ми пронизва въздуха като нож. Седим на масата в неделния следобед, а между нас виси нещо по-тежко от всяка гозба – петгодишното мълчание за онзи дълг. Поглеждам към Петър, съпруга ми, който избягва погледа ми и се преструва, че е зает с филията си.
„Мамо, не е сега моментът“, прошепвам, но тя не се отказва. „Не е сега? Кога тогава? Когато останем без пари? Когато те забравят, че са ти длъжни?“
Пет години. Пет години откакто дадохме на родителите на Петър трийсет хиляди лева, за да си ремонтират къщата в село Борово. Тогава всичко изглеждаше просто – семейство сме, помагаме си. Но после дойдоха трудните времена: работата ми в банката стана несигурна, Петър остана без проектите си, а спестяванията ни се стопиха. И дългът така и не се върна.
Майка ми не може да го преглътне. Всеки път, когато идва у нас, започва същото: „Това са твоите пари! Ти си ги изработила! Защо мълчиш?“ А аз… Аз съм разкъсана. Обичам Петър, обичам и майка си. Но всяка вечер усещам как между мен и Петър се появява невидима стена.
„Петре, кажи нещо“, обръщам се към него с надежда. Той въздъхва тежко:
„Мария, това са моите родители. Не мога да им искам парите обратно. Те нямат откъде да ги върнат.“
„А ние? Ние откъде ще ги намерим?“ – гласът ми трепери. Майка ми ме гледа с онзи поглед – разочарование и болка.
Вечерта, когато майка ми си тръгва, оставаме сами. Мълчим дълго. После Петър казва:
„Знаеш ли какво е да гледаш баща си, който едва ходи, и майка си, която брои стотинките за лекарства? Не мога да им поискам тези пари.“
„А аз знаеш ли какво е да слушам майка ми как ме нарича глупачка? Как ме пита защо не защитавам нашето семейство?“
Той ме прегръща, но усещам колко сме далеч един от друг. Всяка дума за дълга е като камък между нас.
Седмица по-късно сме на гости в Борово. Родителите на Петър ни посрещат с усмивки и домашна баница. Но аз виждам умората в очите им. Докато вечеряме, майката на Петър казва:
„Марийче, знаем, че ви е трудно. Ако можехме…“
Петър я прекъсва рязко:
„Мамо, не започвай.“
Аз стискам зъби. Искам да извикам: „Върнете ни парите!“, но думите заседват в гърлото ми.
На връщане в колата Петър мълчи. Аз също. В главата ми ехти гласът на майка ми: „Те никога няма да ти ги върнат! Ще останеш с празни ръце!“
Дните минават в напрежение. Майка ми звъни всеки ден:
„Мария, ще говориш ли с него? Или ще чакаш да останете без нищо?“
Една вечер не издържам и избухвам:
„Петре, трябва да решим! Не мога повече така! Или говориш с тях, или…“
Той ме гледа с болка:
„Или какво? Ще ме напуснеш заради пари?“
Сълзите ми потичат сами:
„Не знам… Просто не мога повече така.“
На следващия ден Петър отива при родителите си сам. Връща се късно вечерта, пребледнял.
„Казах им“, прошепва. „Майка ми плака. Баща ми не каза нищо.“
Седим прегърнати на дивана. Чувствам се празна.
След седмица получаваме писмо – малка сума пари и бележка: „Простете ни.“
Майка ми е доволна, но аз не мога да се зарадвам. Семейството на Петър вече не ни кани на гости. Между мен и него има нова тишина – по-дълбока от преди.
Понякога се питам: струваше ли си? Дали парите могат да купят спокойствие? Или само разбиват това, което най-много обичаме?