Когато любовта не стига: Моята битка за признание в семейството Георгиеви

— Не мога, Ивана! Не съм готов за това! — гласът на Димитър кънтеше в малката кухня, докато аз стисках с две ръце чашата с чай, сякаш само тя ме държеше на този свят. Очите ми пареха, но не можех да си позволя да заплача пред него. Не и сега.

— А кога ще бъдеш готов? Когато детето вече е тук? Или когато майка ти реши, че е време? — думите ми излетяха по-остри, отколкото исках. Вече усещах как между нас се издига стена, тухла по тухла, с всяка изречена истина.

Димитър се обърна към прозореца, сякаш там щеше да намери отговор. — Не разбираш… Тя… майка ми… тя няма да го приеме. Тя иска най-доброто за мен.

— А аз какво съм? — прошепнах. — Не съм ли достатъчно добра?

Той не отговори. Само мълчание. В този момент разбрах, че съм сама в тази битка.

Майка му, госпожа Георгиева, винаги ме гледаше с онзи особен поглед — смесица от съжаление и презрение. „Момиче от провинцията“, шепнеше тя на съседките си. „Без образование, без род…“ А аз? Аз имах само любовта си към Димитър и надеждата, че това ще е достатъчно.

— Иване, трябва да поговорим — гласът на баща му, господин Георгиев, беше тих, но твърд. Срещнахме се в парка до блока им, където въздухът миришеше на липи и детски смях.

— Знам какво преживяваш — започна той. — И аз бях млад и влюбен. Но понякога любовта не стига. Трябва смелост. Трябва да се бориш за мястото си.

— А ако не ме искат? Ако ме изгонят? — попитах с треперещ глас.

— Тогава ще знаеш, че си опитала всичко. Но не се предавай лесно. Детето ти заслужава семейство.

Вечерта вкъщи беше като сцена от стар български филм — майка ми плачеше в кухнята, баща ми мълчеше пред телевизора, а аз стоях между тях като призрак. „Как можа да ни го причиниш?“, питаше ме тя през сълзи. „Без брак, без сигурност… Как ще гледаш дете сама?“

— Мамо, обичам го! — извиках отчаяно. — Това не е престъпление!

— В нашето село ще говорят! — прошепна тя. — Ще ни сочат с пръст!

Сякаш цялата тежест на света падна върху раменете ми. Приятелките ми започнаха да ме избягват. На работа колежките шушукаха зад гърба ми. „Виж я тази… Сама ще ражда!“ Дори леля Мария от третия етаж спря да ми казва „Добро утро“.

Димитър все по-рядко идваше у нас. Веднъж го чух да говори с майка си по телефона:

— Не мога да я оставя сама, мамо… Да, знам какво ще кажат хората… Но…

— Ако я вземеш, ще забравиш за нас! — отсече тя.

В този момент разбрах: боря се не само за себе си и детето си, а и за правото да бъда обичана и приета такава, каквато съм.

Минаха седмици в напрежение и тишина. Един ден господин Георгиев ме покани на кафе в кварталната сладкарница.

— Ивана, синът ми е слаб човек — каза той тихо. — Но ти не си. Ако решиш да тръгнеш по своя път, ще ти помогна с каквото мога.

Погледнах го с благодарност и болка. — Благодаря ви… Но още го обичам.

— Любовта понякога боли повече от всичко друго — въздъхна той.

В деветия месец вече едва ходех. Майка ми настояваше да се върна в селото при нея, но аз отказах. Исках да покажа на всички — и на себе си — че мога да се справя.

Роди се момиченце — Мария. Димитър дойде в болницата със свито сърце и букет карамфили.

— Извинявай… Не знам какво да правя… — прошепна той над леглото ми.

Погледнах го дълго. — Или ще бъдеш баща на детето си и мой партньор, или си тръгвай завинаги.

Той замълча. После се наведе и целуна Мария по челото.

Днес живея сама с дъщеря си в малък апартамент под наем. Димитър идва понякога, носи подаръци и гледа Мария с обожание, но така и не намери сили да се противопостави на майка си.

Господин Георгиев ни помага с каквото може — носи плодове, играчки, понякога просто идва да поговорим за живота.

Понякога нощем се питам: Защо любовта ни не беше достатъчна? Колко още жени като мен ще трябва да минат през този ад на предразсъдъци и самота?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да простите или да продължите напред сами?