Стени между поколенията: Изповедта на една българска баба

— Андрей, ела при баба, злато мое! — гласът ми трепери, докато протягам ръце към малкото момче, което стои на прага на детската стая. Той ме гледа с онзи особен поглед, който не разпознавам — смесица от срамежливост и отчуждение. Преди година скачаше в прегръдките ми, а сега се крие зад крака на майка си.

— Не искам! — казва тихо и се обръща към Мария, снаха ми. Тя само ми хвърля бърз поглед, в който сякаш има укор, сякаш аз съм виновна, че детето не ме иска.

В кухнята мирише на кафе и самота. Сядам до прозореца, гледам как дъждът барабани по стъклото и се чудя кога всичко се обърка така. Пенсионирах се преди две години, но не мога да стоя без работа — имам още няколко клиенти, на които помагам с преводи. Това ме държи жива, но и ме отдалечава от семейството. Или поне така казва Николае.

— Мамо, Андрей има нужда от теб, а ти все работиш! — изкрещя той преди седмица. — Защо не можеш просто да бъдеш баба?

— А ти знаеш ли какво е да си сама цял ден? — отвърнах аз. — Работата ми е всичко, което ми остана.

Той само поклати глава и излезе. Оттогава почти не говорим. Вечер чувам как шепнат с Мария зад затворената врата на спалнята им. Понякога чувам името си, изречено с раздразнение или умора.

Днес Андрей тръгна на градина. Гледах го как държи ръчичката на майка си и се оглежда плахо сред другите деца. Сърцето ми се сви — помня как Николае беше на неговата възраст, как плачеше първите дни в детската градина, а аз стоях пред портата и чаках да го взема. Сега никой не ме пита дали искам да го взема аз.

Вечерта Мария оставя чантата си на масата и въздъхва тежко:

— Виктория, ще можеш ли утре да вземеш Андрей от градината? Имам среща в офиса.

— Разбира се! — отвръщам с надежда.

На следващия ден стоя пред портата на градината с букетче маргаритки в ръка. Когато Андрей ме вижда, лицето му помръква.

— Къде е мама? — пита той.

— Мама е на работа, бабче ще те вземе днес.

Той мълчи през целия път до вкъщи. Опитвам се да го развеселя:

— Помниш ли как играехме на влакче? — питам го.

— Не искам! — отвръща той и се затваря в стаята си.

Седя на дивана и усещам как сълзите напират. Какво направих грешно? Дадох живота си за този дом — работех по две смени, за да има Николае всичко. Когато Мария дойде в живота му, приех я като дъщеря. А сега всички са заети, всички са уморени, всички са далечни.

Вечерта Николае се прибира късно. Чувам го как шепне на Мария:

— Не знам какво да правим с мама. Тя не разбира Андрей. Времето й е минало.

Сърцето ми се къса. Аз ли съм излишна? Аз ли съм тази, която пречи?

На следващия ден решавам да поговоря с Николае.

— Сине, може ли да поговорим?

Той въздиша и сяда срещу мен.

— Знам, че не съм идеалната баба — започвам тихо. — Но аз ви обичам. Просто… понякога се чувствам невидима тук.

Той ме гледа дълго, после казва:

— Мамо, времената са други. Андрей расте различно от мен. Ти си свикнала да си силна, но сега трябва да си търпелива.

— А ти можеш ли да бъдеш търпелив с мен? — питам го през сълзи.

Той мълчи.

Дните минават в тишина. Андрей все повече се затваря в себе си. Аз все повече се затварям в спомените си. Понякога си мисля дали не трябваше да остана само домакиня, както майка ми беше. Но тогава щях ли да бъда щастлива?

Една вечер чувам Андрей да плаче в стаята си. Отивам при него и го прегръщам без думи. Той не се дърпа този път. Просто плаче в скута ми.

— Бабо… — прошепва той — …искам мама.

— И аз искам мама понякога — казвам му тихо и го люлея като едно време Николае.

Може би никога няма да бъда бабата от приказките. Може би стените между нас ще останат високи още дълго време. Но поне тази вечер сме заедно в тишината.

Питам се: Кога семейството престава да бъде дом? И има ли път обратно през стените, които сами сме издигнали?