Когато съпругът избира майка си пред жена си: Моята история за предателство, тайни и семейни конфликти

— Не мога да повярвам, че пак го правиш, Мартине! — гласът ми трепереше, докато стоях насред хола, а свекърва ми — леля Станка — седеше на дивана с кръстосани ръце и ме гледаше с онзи присмехулен поглед, който познавах толкова добре. Мартин се въртеше неспокойно между нас, сякаш беше малко момче, хванато в лъжа.

— Не започвай пак, Яна — каза той тихо, без да ме поглежда. — Мама просто иска най-доброто за нас.

— Най-доброто? — изсмях се горчиво. — Или най-доброто за себе си?

Това беше поредната вечер, в която се чувствах като чужда в собствения си дом. Откакто се оженихме с Мартин преди пет години, леля Станка беше като сянка между нас. В началото мислех, че е нормално — всяка майка трудно пуска сина си. Но с времето нещата станаха непоносими. Тя се намесваше във всичко: какво да ядем, как да възпитаваме детето си, дори как да подреждаме дрехите в гардероба.

Но тази вечер беше различно. Тази вечер тя ме обвини в нещо ужасно.

— Яна, кажи честно — започна тя с фалшиво мек тон, — ти ли взе парите от шкафа в спалнята? Знам, че само ти имаш ключа.

Погледнах я втрещено. Не можех да повярвам на ушите си.

— Как смееш? — прошепнах. — Никога не бих направила такова нещо!

Мартин стоеше мълчаливо. Очите му се стрелкаха между мен и майка му. Този поглед… вече го бях виждала. Погледът на човек, който не знае на кого да вярва.

— Яна, просто кажи истината — прошепна той.

В този момент нещо в мен се пречупи. Всичките години компромиси, всички пъти когато премълчавах, когато тя ме унижаваше пред роднините или приятелите ни… Всичко изведнъж избухна в мен като пожар.

— Истината ли? Добре! Истината е, че се чувствам като натрапница в този дом! Истината е, че ти никога не си на моя страна! Истината е, че ако трябва да избирам между достойнството си и този брак… избирам себе си!

Сълзите ми се стичаха по бузите, но не ги избърсах. Не исках повече да се крия или да се преструвам.

Леля Станка стана бавно от дивана и ме изгледа победоносно:

— Виждаш ли, Мартине? Казах ти аз — тази жена не е за теб. Майката винаги знае най-добре.

Мартин не каза нищо. Просто седеше там, смазан от тежестта на избора си.

След тази вечер всичко се промени. Започнах да спя в детската стая при дъщеря ни Елица. Мартин все по-често закъсняваше от работа или излизаше с приятели. Леля Станка започна да кани свои роднини у дома без да ме пита. Чувствах се като прислужница в собствения си живот.

Една сутрин Елица ме попита:

— Мамо, защо тате вече не ни целува за лека нощ?

Не знаех какво да ѝ отговоря. Прегърнах я силно и ѝ прошепнах:

— Понякога възрастните забравят кое е най-важното, мило мое.

В работата ми започнаха да забелязват промяната в мен. Колежката ми Галя ме дръпна настрана:

— Яна, какво става с теб? Вече не си същата.

Искаше ми се да ѝ разкажа всичко — за лъжите, за обвиненията, за това как човек може да бъде предаден от най-близките си. Но само поклатих глава и казах:

— Просто съм уморена.

Вечерите станаха още по-нетърпими. Леля Станка започна да разказва на всички съседи как съм крадла пари от семейството им. Слуховете стигнаха до кварталния магазин. Хората ме гледаха с подозрение.

Една вечер реших да говоря с Мартин открито:

— Мартине, така повече не може. Или ще поставиш граница между нас и майка ти, или ще си тръгна с Елица.

Той ме погледна уморено:

— Яна… тя е майка ми. Не мога да я оставя сама.

— А мен можеш ли?

Той замълча дълго. После само прошепна:

— Не знам…

Тогава разбрах — никога няма да бъда на първо място за него. Никога няма да бъда достатъчно добра в очите на леля Станка.

На следващия ден събрах багажа си и заминах при родителите ми в Пловдив. Елица плачеше, но ѝ обещах, че ще бъдем заедно и ще бъдем щастливи.

Минаха месеци. Мартин ми звъня няколко пъти, но разговорите ни бяха кратки и болезнени. Леля Станка продължаваше да разпространява лъжи за мен. Но аз вече не бях онази Яна, която търпи всичко мълчаливо.

Започнах нова работа и срещнах хора, които ме ценят такава, каквато съм. Елица отново се усмихваше. За първи път от години се чувствах свободна.

Понякога вечер се питам: Кога една жена трябва да спре да се бори за любовта и да започне да се бори за себе си? Дали някога ще простя на Мартин и на леля Станка? Или най-сетне намерих себе си именно тогава, когато изгубих всичко останало?