Когато срещнах Мария на касата: История за изгубена любов и втори шанс

– Не мога да повярвам, че си ти… – гласът ѝ беше тих, почти шепот, но в него се усещаше цялата тежест на годините, които ни разделяха. Стояхме един срещу друг на касата в „Била“ в Младост, между колички с хляб, кисело мляко и евтини вафли. Ръцете ми трепереха, докато стисках пакета с кафе, а сърцето ми биеше така силно, че се чудех дали Мария го чува.

Погледнах я – беше се променила. Косата ѝ вече не беше дълга и кестенява, а къса и прошарена. Очите ѝ обаче бяха същите – онези топли, зелени очи, които някога ме гледаха с обич, а после с разочарование. В този миг всичко се върна – караниците за пари, безсънните нощи, когато се прибирах късно от работа и тя ме чакаше с угаснал поглед.

– Здравей, Мария… – едва изрекох името ѝ. – Как си?

Тя се усмихна тъжно. – Добре съм. А ти?

– Оцелявам… – отвърнах и осъзнах колко жалко звучи това. Но беше истина. След развода животът ми се превърна в поредица от компромиси и самота. Децата останаха при нея, а аз се преместих в малка гарсониера в „Дружба“, където стените са тънки, а тишината – оглушителна.

– Често ли пазаруваш тук? – попита тя, сякаш търсеше нещо нормално в тази неловка ситуация.

– Всеки петък… – казах и се засмях нервно. – Навик.

Мария кимна. В този момент зад нас някой изпуфтя нетърпеливо. Касиерката ни изгледа строго:

– Ще плащате ли или ще си разказвате живота?

Мария плати първа. Видях как ръцете ѝ леко треперят, докато прибираше рестото. После се обърна към мен:

– Ако имаш време… може да изпием по едно кафе отсреща?

Сърцето ми подскочи. Не бях готов за това, но не можех да откажа.

Седнахме в малкото кафене до магазина. Мълчахме дълго. Погледът ѝ шареше по масата, по чашата с кафе, по ръцете ми.

– Знаеш ли… – започна тя тихо. – Мислех си много за нас през тези години. За това как всичко се разпадна.

– Аз също… – отвърнах и усетих буца в гърлото си. – Понякога си мисля, че ако бях по-малко инатлив… ако бях слушал повече…

Тя поклати глава:

– Не беше само твоята вина. И аз направих грешки. Бях твърде горда. Исках всичко да е по моя начин.

Замълчахме отново. Спомних си как крещяхме един на друг за глупости – кой ще изхвърли боклука, кой ще плати сметките навреме, защо децата пак са болни… А после идваше тишината. Тежката тишина на двама души, които вече не могат да се намерят.

– Как са децата? – попитах плахо.

– Добре са. Виктор е вече в университета, учи информатика. А Елица… тя още търси себе си. Много ти липсват.

Очите ми се напълниха със сълзи. Не бях ги виждал от месеци. В началото идваха при мен през уикендите, после все по-рядко. Сега само чатим от време на време.

– Знам, че не бях добър баща… – прошепнах.

– Не казвай така – прекъсна ме Мария. – Просто не знаеше как да бъдеш баща в онзи момент. И аз не знаех как да бъда майка сама.

Погледнах я с благодарност. За първи път от години почувствах, че някой ме разбира.

– Мислиш ли… че можем да започнем отначало? Не като семейство… просто като приятели? За децата?

Тя се усмихна през сълзи:

– Може би е време да опитаме.

Излязохме от кафенето заедно. Вятърът беше студен, но усещах някаква топлина вътре в себе си. Може би надежда? Или просто облекчение?

Вечерта лежах сам в гарсониерата и гледах тавана. Мислех за Мария, за децата, за всички пропуснати моменти и неизказани думи. Може ли човек да поправи миналото? Или просто трябва да приеме раните си и да продължи напред?

Понякога се питам: ако има втори шанс – ще имам ли смелостта да го използвам? А вие бихте ли простили?