Една клевета, хиляда рани: Историята на една майка, предадена от собственото си дете

— Защо го направи, мамо? — гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв. Стоеше срещу мен в малката ни кухня в село Долно Камарци, а между нас сякаш зееше пропаст.

— Не знам за какво говориш, Мария — прошепнах, усещайки как гърлото ми се стяга. Ръцете ми трепереха, докато стисках чашата с чай, сякаш тя можеше да ме задържи в този свят, който се разпадаше пред очите ми.

— Всички говорят! Цялото село знае! — извика тя. — Че си взела парите на баба, че си ги проиграла на карти с леля Станка и чичо Иван! Как можа? Как можа да ни изложиш така?

Сърцето ми се сви. Не бях взела нищо. Никога не съм играла карти, а още по-малко с леля Станка, която не можеше да понася шума от нашата къща. Но думите на Мария бяха като ножове. Виждах как вярата ѝ в мен се руши, как детето ми ме гледа като чужда.

— Мария, това не е вярно! Кълна се! — опитах се да я хвана за ръката, но тя дръпна пръстите си.

— Не искам да те виждам! — изкрещя и излезе, трясвайки вратата.

След този ден всичко се промени. Селото беше малко — всички знаеха всичко за всички. Погледите на съседите станаха по-студени, шепотът по улиците — по-остър. Дори в магазина на леля Пенка усещах как хората спират да говорят, когато вляза. Бях станала „онази Лиляна“, която е окрала собствената си майка.

Майка ми почина преди три години. Остави ни малко пари и старата къща. Аз се грижих за нея до последно — сменях ѝ памперсите, хранех я с лъжица, държах ръката ѝ нощем, когато не можеше да спи от болка. Мария беше още ученичка тогава и рядко идваше при нас. След смъртта на майка ми аз поех всичко — погребението, документите, дълговете. Останах сама в къщата с тишината и спомените.

Не знам кога започнаха слуховете. Може би когато отказах да дам част от парите на братовчед ми Георги, който винаги е бил добър само когато има изгода. Или когато отказах да продам нивата на съседа ни Петър за без пари. Но никога не съм мислила, че собствената ми дъщеря ще повярва на тези приказки.

Първите месеци след скандала Мария не ми вдигаше телефона. Писах ѝ съобщения — „Обичам те“, „Моля те, обади ми се“, „Нека поговорим“. Отговор нямаше. На рождения ѝ ден изпратих подарък — шал, който сама изплетох през зимата. Върна го по пощата без бележка.

С времето започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми избягваха срещи с мен — страхуваха се да не бъдат замесени в „скандала“. Само баба Дора от съседната улица понякога ми носеше топла баница и ме канеше на кафе.

— Не вярвай на всичко, което казват хората — казваше тя. — Знам те от дете. Но знаеш ли, Лиляна, понякога най-близките ни хора са най-лесни за манипулиране.

Вечерите бяха най-тежки. Седях сама в тъмната стая и гледах снимките на Мария като малка — как тича по двора с кучето Рекс, как ми носи букетче кокичета за осми март. Питах се къде сбърках като майка. Дали бях твърде строга? Дали не ѝ дадох достатъчно любов? Или просто светът е станал такъв — жесток и подозрителен?

Една сутрин получих писмо от Мария. Почеркът ѝ беше разкривен:

„Мамо,
Не знам дали някога ще мога да ти простя. Всички казват едно и също. Не мога да живея с мисълта, че си способна на такова нещо. Ако някога решиш да кажеш истината, ще те изслушам.“

Смачках писмото в ръцете си и заплаках като дете. Каква истина? Истината беше само една — че съм невинна. Но кой щеше да ми повярва?

Минаха години. Научих се да живея сама. Гледах градината си, плетях чорапи за съседските деца, помагах на баба Дора с пазаруването. Но празнотата в мен остана.

Една вечер през зимата чух почукване на вратата. Отворих и видях Мария — пораснала, уморена, с тъмни кръгове под очите.

— Мамо… — прошепна тя.

Стояхме една срещу друга дълго време без думи. После тя избухна в плач и ме прегърна силно.

— Прости ми… Толкова съжалявам… Всичко беше лъжа… Георги ми каза истината… Той е взел парите…

Сълзите ни се смесиха. Прегръщах я и усещах как тежестта от годините самота започва да се разтапя.

Но белезите останаха. Селото вече беше забравило скандала, но аз никога няма да забравя болката от това да бъдеш предаден от най-скъпото си същество.

Понякога нощем се питам: Може ли една клевета да унищожи цял живот? И може ли прошката да излекува раните, които никога не зарастват напълно?