На кръстопът: Историята на Елица, Мартин и изборите, които болят

– Не мога да го направя, Ели! – гласът на Мартин трепереше, а очите му бяха вперени в пода. Стоях в кухнята на родителите му в Пловдив, с ръце върху корема си, където вече усещах новия живот. Въздухът беше тежък, миришеше на кафе и неизказани думи.

– Какво не можеш? – прошепнах, макар че вече знаех отговора. Сърцето ми биеше лудо, сякаш се опитваше да избяга от гърдите ми.

– Не мога да се оженя за теб сега. Не съм готов. – Мартин се дръпна назад, сякаш думите ми бяха отрова.

Майка му, леля Снежана, седеше до прозореца и клатеше глава. – Мартине, прав си. Не трябва да се жениш само защото така трябва. Елица ще се оправи. Жените винаги се оправят.

Баща му, чичо Георги, удари по масата с юмрук. – Стига глупости! Мъж си вече! Поеми отговорност! – гласът му беше като гръм, а аз потръпнах.

В този момент осъзнах колко сама съм. Родителите ми са в Бургас, а аз – в чужд дом, с чужда болка. Всички гледаха мен, но никой не ме виждаше истински.

Вечерта лежах на леглото на Мартин и гледах тавана. Слушах как в хола спорят. Майка му настояваше да не се обвързва с мен – „Тя ще ти провали живота!“, а баща му крещеше: „Това е твоето дете!“ Чувах всяка дума през стената.

На сутринта Мартин ме погледна уморено. – Ели, не знам какво да правя. Обичам те, но не съм готов за семейство. Майка ми е права – нямаме пари, нямаме дом.

– А детето? – попитах тихо.

– Ще помагам, обещавам! Но не мога да се оженя сега.

Сълзите ми потекоха безшумно. Чувствах се предадена. Не само от него, а и от себе си – че съм повярвала в приказката за любовта.

Върнах се при родителите си в Бургас. Майка ми ме посрещна с прегръдка и тихо „Ще мине“. Баща ми не каза нищо – само ме погледна с онзи поглед, който казва всичко: „Разочарован съм.“

Минаха седмици. Мартин звънеше рядко. Пращаше пари по банков път, но никога не питаше как съм наистина. Леля Снежана ми писа веднъж: „Не се сърди на Мартин. Той е още дете.“

Чувствах се като призрак в собствения си живот. Ходех по улиците на Бургас и гледах майки с колички. Питах се дали ще мога да бъда силна като тях.

Една вечер баща ми седна до мен на терасата.

– Елице, животът не винаги е честен. Но ти си ми дъщеря и ще се справиш. Не ти трябва мъж, който не знае какво иска.

Погледнах го през сълзи.

– А ако никога не намеря някой, който да ме обича? Ако детето ми расте без баща?

Той въздъхна тежко.

– По-добре сама, отколкото с някой, който те кара да се чувстваш сама.

Думите му останаха в мен като ехо.

Минаха месеци. Коремът ми растеше, а с него и страховете ми. Майка ми шиеше дрешки за бебето, баща ми ремонтира стаята ми. Аз започнах да работя дистанционно за една фирма в София – превеждах текстове от английски.

Една вечер получих съобщение от Мартин: „Мога ли да дойда да видя бебето като се роди?“

Не знаех какво да отговоря. Исках да му кажа толкова много неща – че ме боли, че го обичам още, че го мразя понякога заради страха му.

Роди се момиченце – нарекох я Марияна, на баба ми. Когато я взех за първи път на ръце, разбрах какво значи истинска любов и истинска сила.

Мина месец преди Мартин да дойде в Бургас. Стоеше на прага ни с букет карамфили и виновна усмивка.

– Може ли да я видя? – попита тихо.

Пуснах го вътре. Гледаше Марияна дълго, без да каже нищо. После прошепна:

– Съжалявам, Ели… Страх ме беше. Майка ми…

– Не си дете вече – прекъснах го аз. – Това е твоето дете. Ако искаш да бъдеш част от живота ѝ, трябва да пораснеш.

Той кимна и излезе без повече думи.

Сега пиша тази история с Марияна до мен. Понякога Мартин идва да я вижда – носи играчки и сладкиши, но още не е готов за повече.

Питам се: Колко жени като мен са били на този кръстопът? Колко пъти сме избирали между достойнството си и любовта? Какво бихте направили вие?