Малкият герой от Люлин: Как продадох любимата си количка, за да помогна на мама и тате

– Мамо, защо пак плачеш? – попитах тихо, докато стоях зад вратата на кухнята. Гласът ѝ беше глух, а татко мълчеше, забил поглед в празната чаша чай. Беше декември, студът се промъкваше през прозорците на панелката ни в Люлин, а в хладилника имаше само две яйца и малко кисело мляко.

– Нищо, Стефане, всичко е наред – опита се да се усмихне мама, но очите ѝ бяха червени. Татко излезе на балкона да пуши. Чух го как въздиша тежко.

Тогава разбрах – нещо не е наред. От няколко месеца татко беше без работа. Заводът затвори, а мама чистеше по домовете, но парите не стигаха. Виждах как броят стотинките за хляб и как вечер се опитват да ме разсмеят, макар да са изморени и тъжни.

В стаята ми, на рафта до леглото, стоеше най-скъпото ми съкровище – червената количка с дистанционно. Баба ми я подари за рождения ден миналата година. Беше истинска мечта – с отварящи се врати и фарове, които светят. Всяка вечер я държах до себе си, сякаш така щях да задържа и хубавите дни.

Една вечер чух мама да казва:
– Не знам как ще платим тока този месец.
– Ще измислим нещо – отвърна татко, но гласът му беше празен.

Седнах на леглото и стиснах количката. Сърцето ми туптеше силно. Може би… може би ако я продам? Но кой ще купи количка от дете? Ами ако никой не я иска? Или ако мама и татко се разсърдят?

На другия ден в училище разказах на най-добрия си приятел Владо:
– Владо, мисля да продам количката си.
– Ти луд ли си? Това ти е най-любимото!
– Знам… ама вкъщи няма пари. Мама плаче всяка вечер.
Владо ме погледна сериозно:
– Ще ти помогна. Може да я пуснем във Фейсбук групата на квартала.

След училище Владо дойде у нас. Снимахме количката с телефона му. Написахме: „Продавам количка с дистанционно – почти нова. Пари ми трябват за семейството.“

Публикувахме обявата и зачакахме. През нощта не можах да спя. Представях си как някой непознат държи моята количка… но после си спомнях лицето на мама, когато брои стотинките.

На следващия ден получихме съобщение от жена на име госпожа Димитрова:
– Здравейте! Бих искала да купя количката за внука си. Колко струва?
– Петдесет лева – написахме.
Тя дойде още същия следобед. Беше усмихната жена с топли очи.
– Ти ли си Стефан?
Кимнах.
– Защо продаваш такова хубаво нещо?
Погледнах надолу:
– Пари ни трябват вкъщи… Мама няма работа, а татко също.
Госпожа Димитрова се просълзи. Подаде ми петдесет лева и ме прегърна.
– Ти си истински герой, момче.

Когато мама видя парите, очите ѝ се напълниха със сълзи:
– Откъде са тези пари?
– Продадох количката…
Мама ме прегърна силно:
– Не трябваше! Това ти беше най-любимото!
– По-важно е да имаме ток и храна…
Татко дойде и ме потупа по рамото:
– Гордея се с теб, Стефане.

Вечерта седнахме тримата около масата. За първи път от месеци видях усмивки у мама и татко. Ядохме яйца с хляб, но сякаш беше празник.

На следващия ден историята ми се разчу из квартала. Хората започнаха да ни носят храна, дрехи, дори играчки за мен. Един съсед предложи работа на татко в автосервиза си. Мама намери още една къща за чистене.

Количката ми вече я нямаше, но не съжалявах. Понякога вечер усещах празнота до леглото си, но знаех – направих правилното нещо.

Сега често се питам: Дали едно дете трябва да прави такива жертви? Или просто така ставаш голям? Кажете ми вие – какво бихте направили на мое място?