Шестдесет години и пак обичам: Историята на една късна любов

— Мамо, ти полудя ли? — гласът на дъщеря ми Елица трепереше от недоумение и гняв. Стояхме в малката ми кухня в Люлин, а слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци. В ръцете си стисках чаша чай, която вече беше изстинала.

— Не, Елице — отвърнах тихо. — Просто… за пръв път от години се чувствам жива.

Тя се изсмя нервно и размаха ръце. — На шейсет години! Какво ще кажат хората? Баба ми казваше, че на тази възраст жената трябва да гледа внуците си, а не да се държи като ученичка!

Погледнах я и усетих как сърцето ми се свива. Винаги съм била примерната майка — работех като учителка по литература, готвех, чистех, грижех се за всички. След смъртта на съпруга ми преди десет години, животът ми се превърна в рутина: работа, дом, пазаруване от „Билла“, разговори с комшийките за цените на олиото и картофите. Дните ми се нижеха един след друг като сиви мъниста.

Но всичко се промени онази пролет, когато срещнах Стефан. Беше новият шофьор на автобуса по линия 310. Първо ме впечатли с това, че винаги спираше точно на спирката и поздравяваше всяка баба с усмивка. Един ден, когато валеше проливен дъжд и бях забравила чадъра си, той ми подаде своя.

— Госпожо Мария, вземете го. Аз съм свикнал да тичам между капките — каза той с онази топла усмивка, която ме разтопи.

Оттогава започнах да чакам автобуса не само за да стигна до пазара, а и за да го видя. Говорехме си за книги, за старите филми с Тодор Колев, за това какво е било да растеш в България през 70-те. Стефан беше разведен, живееше сам в „Обеля“ и имаше син в чужбина, който рядко му се обаждаше.

Скоро започнахме да се виждаме и извън автобуса. Разхождахме се по Витошка, ходихме на театър в „Сълза и смях“, пихме кафе в малки квартални кафенета. За първи път от години усещах онези пеперуди в стомаха си — нещо, което мислех, че е останало в младостта ми.

Но щастието ми не беше прието с радост от близките ми. Дъщеря ми започна да идва по-рядко, а когато идваше — само за да ме укорява. Синът ми Петър живее във Варна и по телефона звучеше студено:

— Мамо, хората ще говорят. Не ти ли е неудобно? Какво ще кажат съседите?

А аз… аз се чудех кога спрях да живея за себе си и започнах да живея за хорското мнение.

Една вечер Стефан ме покани у тях на вечеря. Беше приготвил мусака по рецепта на майка си и сложил стара плоча на Лили Иванова. Гледах го как се суети из малката кухня и усещах как сълзи напират в очите ми — от щастие и от страх едновременно.

— Мария — каза той тихо, сядайки до мен. — Знам, че не е лесно. Знам какво ще кажат хората. Но аз те обичам. Искам да бъдем заедно.

Сълзите потекоха по бузите ми. Прегърнах го силно и прошепнах:

— И аз те обичам.

На следващия ден разказах на Елица. Тя избухна:

— Не мога да повярвам! Ти си майка ми! Как можа да ни изложиш така?

— Елице — казах й тихо. — Цял живот съм живяла за вас. Сега искам малко да поживея и за себе си.

Тя излезе, тръшкайки вратата. Седях дълго сама в тъмното и се чудех дали не сгреших. Но когато Стефан ми се обади по телефона и каза: „Липсваш ми“, разбрах, че не мога повече да се отказвам от себе си.

Скоро кварталът започна да шушука. Комшийката Пенка ме гледаше накриво на пейката пред блока:

— Марийке, на твоята възраст… не ти ли е неудобно?

— Не, Пено — отвърнах й с усмивка. — За първи път не ме е срам от това коя съм.

С времето някои приятели се отдръпнаха, други ме подкрепиха тайно. Отидохме със Стефан на море във Варна — първата ми почивка от години насам. Разхождахме се по плажа като млади влюбени, а аз усещах как животът отново има цвят.

Децата ми още не са приели напълно избора ми. Понякога усещам болката им и вината ме гризе нощем. Но когато Стефан ме хване за ръка или ми донесе букет карамфили без повод, знам че съм постъпила правилно.

Сега стоя на балкона си с чаша чай и гледам залеза над панелните блокове. Мисля си: Колко често жените като мен жертват себе си заради другите? Колко често забравяме, че имаме право на щастие — дори когато всички около нас казват обратното?

А вие… бихте ли имали смелостта да последвате сърцето си, дори ако всички ви обърнат гръб?