Наследството, което разкъса семейството ми: История за пари, любов и предателство

– Не, няма да позволя да продадете апартамента на баба! – гласът на брат ми Даниел трепереше от гняв, а очите му бяха пълни със сълзи. Стояхме в хола на стария панелен апартамент в Люлин, където бях израснала. Мирисът на бабиния чай от липа още се носеше във въздуха, въпреки че тя вече я нямаше.

Смъртта ѝ ни удари като гръм от ясно небе. Баба Мария беше сърцето на нашето семейство – готвеше най-вкусната баница, разказваше стари истории за войната и винаги знаеше как да ни сдобри, когато се карахме. Но сега, когато я нямаше, сякаш всички забравихме какво значи да бъдем заедно.

Майка ми, Елена, седеше мълчалива до прозореца и стискаше в ръце пожълтялата снимка на баба. Баща ми – строгият инженер Георги – гледаше втренчено пода. Аз се опитвах да запазя спокойствие, но вътре в мен бушуваше буря.

– Дани, трябва да сме разумни – казах тихо. – Апартаментът е празен, никой от нас не може да живее тук. Париците ще ни помогнат – ти ще можеш да изплатиш кредита си, аз ще покрия лечението на малката Мария…

– Париците! – изкрещя той. – Винаги става въпрос за пари! Ами спомените? Ами всичко, което баба ни остави?

Мълчах. Знаех, че е прав. Но и знаех колко трудно ни беше последните години. Мъжът ми, Ивайло, беше без работа вече втори месец. Дъщеря ни имаше нужда от скъпи лекарства. А брат ми… той винаги беше идеалистът в семейството.

Скоро след смъртта на баба започнаха споровете. Първо тихо – с намеци и погледи. После гласно – с крясъци и обвинения. Майка ми настояваше да продадем апартамента и да разделим парите поравно между мен и Даниел. Баща ми мълчеше, но знаех, че е съгласен с нея.

Даниел обаче отказваше да подпише документите за продажба. Започна да идва всеки ден в апартамента – чистеше, подреждаше старите вещи на баба, дори спеше там понякога. Казваше, че усеща присъствието ѝ и не може да я предаде така лесно.

Една вечер Ивайло ме хвана за ръката:

– Петя, трябва да поговориш с брат си. Не можем да чакаме вечно. Имаме нужда от тези пари.

– Знам – прошепнах. – Но не мога да го насиля.

– А ако не подпише? Ще останем без нищо!

Тогава за първи път усетих как алчността се промъква между нас като змия. Започнах да гледам на брат си не като на най-близкия човек, а като на пречка.

Седмици наред се опитвах да го убедя – с думи, със сълзи, дори с обещания. Но той беше непреклонен.

– Баба не би искала да се караме заради пари – каза ми една вечер, докато седяхме на балкона и гледахме светлините на София.

– Но и тя не би искала да страдаме – отвърнах аз. – Животът ни е труден, Дани…

Той само поклати глава и се загледа в тъмното.

В един момент майка ми не издържа и извика адвокат. Започнаха заплахи със съд, разправии по телефона, обиди. Семейството ни се разпадаше пред очите ми.

Една сутрин получих писмо от Даниел:

„Петя,
Знам, че ме мразиш сега. Но не мога да предам това място. Ако искате парите толкова много – вземете ги. Аз ще се откажа от моя дял. Само ви моля – не продавайте апартамента веднага. Оставете го поне още година… заради баба.
Дани“

Сълзите ми капеха върху листа. Не го мразех. Обичах го повече от всичко. Но вече не можехме да говорим като преди.

Майка ми настояваше да продадем веднага. Ивайло ме притискаше всеки ден.

– Той сам се отказва! Какво чакаш още? – крещеше той.

В крайна сметка подписахме документите без Даниел. Апартаментът беше продаден на някакъв строителен предприемач, който щеше да го събори и да построи нов блок.

Парите дойдоха бързо – но щастието не дойде с тях. Ивайло си купи нова кола, но скоро след това започнахме да се караме все по-често. Майка ми се затвори в себе си и почти не говореше с никого. А аз… аз изгубих брат си.

Даниел се премести в Пловдив при приятелката си и спряхме да си пишем. На Коледа изпратих съобщение: „Липсваш ми.“ Не получих отговор.

Сега седя сама в новия ни апартамент и гледам снимката на баба Мария. Чудя се дали всичко това си е струвало.

Понякога нощем чувам гласа ѝ: „Петенце, парите идват и си отиват, но семейството остава.“ А аз се питам: Наистина ли парите струват повече от любовта? Или просто сме забравили какво значи да бъдем семейство?

Какво бихте направили вие? Щяхте ли да изберете парите или спомените?