Страх за бъдещето на сина ми: Наследство, семейство и тежестта на един избор

– Не може просто така да решаваш вместо мен! – изкрещях, докато държах в ръцете си писмото от нотариуса. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Димитър стоеше срещу мен, с ръце в джобовете и онзи негов поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна, дори когато знаех, че съм права.

– Не преувеличавай, Мария. Това е шанс за всички ни. Можем най-накрая да си купим по-голям апартамент, да сменим колата, да заведем децата на море… – гласът му беше спокоен, почти равнодушен, сякаш говореше за времето.

– Кои деца? – попитах тихо, но думите ми се забиха като нож между нас. – Нашият син или твоите от първия брак?

Той замълча. В този момент осъзнах колко дълбока е пропастта между нас. Откакто наследих парите от баба ми – 120 000 лева, които тя цял живот беше спестявала за мен и за бъдещето на внука си – всичко се промени. Димитър не беше лош човек, но винаги мислеше за всички. За децата си от първия брак – Петър и Ива, които виждахме през уикендите. За майка си в Пловдив, която все се оплакваше от пенсията. За брат си, който беше безработен вече трета година.

А аз? Аз мислех само за едно: бъдещето на нашия син – Алекс. Той е на осем и вече усеща напрежението вкъщи. Вечер се буди от кошмари и ме пита дали ще се разведем като родителите на Петър и Ива.

– Мамо, ти ще останеш ли с мен? – шепне той в тъмното.

– Винаги, Алекс. Винаги ще съм до теб – отговарям и се моля да не го излъжа.

Седнах на кухненската маса и зарових лице в ръцете си. Чувах как Димитър крачи нервно из хола.

– Мария, не можем да държим тези пари просто така. Инфлацията ги изяжда. Трябва да ги вложим в нещо сигурно.

– Сигурно за кого? – попитах през сълзи.

Той въздъхна тежко.

– За всички ни! За семейството!

Но кое семейство? Нашето тримесечно щастие се разпадаше под тежестта на миналото му и страховете ми за бъдещето.

На следващия ден майка му дойде неочаквано. Донесе домашна баница и онзи остър поглед, с който винаги ме преценяваше.

– Чухме за наследството – започна тя още от вратата. – Димитър каза, че ще купувате нов апартамент?

– Още не сме решили – отвърнах сухо.

– Ами Петър и Ива? Те също са му деца. Не е честно само Алекс да получи всичко.

Погледнах я право в очите.

– Баба ми остави тези пари за мен и за Алекс. Не мога да ги разпилея.

Тя стисна устни и повече не каза нищо, но знаех, че разговорът ще стигне до бившата жена на Димитър още същата вечер.

Вечерта Алекс рисуваше на пода в хола. Нарисува трима души – мен, него и Димитър. Аз държах ръката му, а Димитър беше малко по-далеч.

– Тате защо е тъжен? – попита Алекс.

– Понякога възрастните се карат за глупости – казах тихо.

Телефонът звънна. Беше бившата жена на Димитър – Елена.

– Мария, чух за наследството. Надявам се да не забравяш, че Петър и Ива са част от това семейство…

– Това са пари от моята баба! – прекъснах я аз. – Не съм длъжна да ги деля с никого!

– Децата усещат всичко – каза тя тихо и затвори.

Седнах до Алекс и го прегърнах силно. Сълзите ми капеха по косата му.

На следващия ден Димитър не се прибра навреме. Писах му съобщение: „Кога ще се прибереш?“ Отговори след два часа: „Имам нужда от време.“

В този момент разбрах колко сама съм останала в тази битка. Всички очакваха от мен да бъда справедлива, щедра, майка за всички деца… А аз просто исках синът ми да има сигурност. Да не живее в страх като мен цял живот.

Две седмици по-късно Димитър предложи да подпишем брачен договор: „За да си спокойна.“

– Не вярваш ли, че ще постъпя правилно? – попита той обидено.

– Не вярвам вече на никого – прошепнах аз.

Вечерите станаха студени. Алекс все по-често спеше при мен. Димитър се затваряше в другата стая или излизаше с приятели. Майка му спря да идва, но усещах погледа й през прозореца всеки път, когато минаваше покрай блока.

Една сутрин Алекс ме попита:

– Мамо, ако имаме много пари, ще бъдем ли по-щастливи?

Не знаех какво да му кажа. Парите не ни направиха по-щастливи. Напротив – донесоха само страхове и разделение.

Сега седя сама на кухненската маса с чашата кафе и гледам към прозореца. Навън е есен и листата падат като моите надежди за спокойствие.

Понякога се питам: Кога парите станаха по-важни от доверието? Какво бихте направили вие на мое място? Ще избера ли правилното за сина си или ще загубя всичко?