Когато домът вече не е твой: Историята на една българска снаха

– Не мога да повярвам, че го правиш, мамо! – гласът на Явор трепереше, а аз стисках чашата си с вода толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Беше петък вечер, а масата ни беше отрупана с остатъци от вечерята, която така старателно бях приготвила. Свекърва ми, Мария, седеше срещу мен с изправен гръб и онзи неразрушим поглед, който винаги ме караше да се чувствам като гост в собствения си дом.

– Яворе, не драматизирай. Това е временно. Петър няма къде да отиде, а аз не мога да го оставя на улицата. Вие имате две стаи – ще се поберем.

Петър – новият ѝ приятел, когото познавах само от няколко неловки срещи на кафе. Мъж с груб глас и навик да разхвърля чорапите си навсякъде. Откакто Мария остана вдовица, животът ѝ се въртеше около нас. Но сега тя искаше да внесе и него в нашия двустаен апартамент в Люлин.

– А нашето пространство? – прошепнах аз, но никой не ме чу. Явор вече спореше с майка си, а Петър мълчаливо ядеше салата, сякаш всичко това не го засягаше.

Вечерта завърши със затръшване на врати и тишина, която тежеше повече от всяка дума. Легнах до Явор, но той беше обърнат към стената. Знаех, че е между чука и наковалнята – обичаше майка си, но и мен. А аз? Аз се чувствах като чужденка в собствения си дом.

Преди три години дойдох в София от Пловдив с мечти за ново начало. След университета срещнах Явор – умен, забавен, с онзи чар на момче от квартала. Скоро заживяхме заедно в малкия апартамент на неговите родители. Баща му почина миналата година и Мария остана сама. Помагахме ѝ с всичко – пазаруване, сметки, ремонти. Но никога не съм си представяла, че ще трябва да деля дома си с нея и нейния нов мъж.

Сутринта започна с трясък на врата и гласовете им в коридора.

– Мариела, ще трябва да преместиш дрехите си от гардероба в хола – каза Мария без извинение. – Петър има нужда от място.

– Но това е нашият гардероб… – опитах се да възразя.

– Моля те, не прави проблеми. Всички трябва да направим компромиси.

Явор стоеше до мен безмълвен. Погледнах го с надежда за подкрепа, но той само сви рамене.

Дните минаваха в напрежение. Петър гледаше телевизия по цял ден, разхвърляше си обувките из коридора и пушеше на балкона въпреки молбите ми да не го прави. Мария започна да подрежда кухнята по свой вкус – моите подправки изчезваха, чашите ми се местеха по рафтовете. Всяка вечер се прибирах от работа с усещането, че влизам в чуждо жилище.

Една вечер Явор ме намери разплакана в банята.

– Не мога повече така – казах през сълзи. – Това не е живот. Не мога да дишам тук.

Той ме прегърна неловко.

– Знам… Но какво да направя? Мама няма къде да отиде.

– А ние? Ние къде сме в цялата тази схема?

Той замълча. За първи път усетих пропаст между нас.

Следващите седмици станаха още по-непоносими. Петър започна да кани приятели на карти всяка сряда вечер. Смях, цигарен дим и миризма на ракия изпълваха апартамента до късно през нощта. Не можех да спя, а сутрините бях раздразнена и уморена.

Една събота реших да поговоря сериозно с Мария.

– Мария, трябва да поговорим. Чувствам се изолирана в собствения си дом. Не мога повече така.

Тя ме погледна студено.

– Мариела, това е семейство. Трябва да се подкрепяме. Ако не ти харесва…

– Какво? Да си тръгна ли? – прекъснах я аз.

Тя замълча и само сви рамене.

В този момент разбрах – никой няма да се погрижи за мен, ако аз сама не го направя. Започнах да търся квартири под наем. Споделих на Явор намеренията си.

– Ще дойдеш ли с мен? – попитах го една вечер.

Той ме погледна дълго и тежко въздъхна.

– Не знам… Мама има нужда от мен…

Сърцето ми се сви. За първи път осъзнах колко самотна съм всъщност тук.

След още няколко седмици събрах багажа си и напуснах апартамента. Явор остана при майка си и Петър. Аз започнах нов живот в малка гарсониера в Младост. Понякога вечер стоя сама на прозореца и гледам светлините на града.

Питам се: Кога домът престава да бъде твой? Кога компромисите убиват любовта? Може ли някой друг да решава вместо теб какво означава „семейство“?