Между два огъня: Как се опитах да намеря общ език със снаха си

— Пак ли ще стоиш сама в кухнята, Лиляна? — гласът на мъжа ми Петър прозвуча от хола, докато аз нервно нареждах чиниите върху масата. През прозореца се виждаше как Мария, снаха ми, стои на двора с телефон в ръка, далеч от всички. Днес беше първото ни семейно събиране след Великден и аз бях решила, че този път ще направя всичко възможно да се сближа с нея. Но още от сутринта усещах напрежението във въздуха — онова особено чувство, че не си желан гост в собствения си дом.

— Ела, помогни ми с тортата — извиках през прозореца, опитвайки се да звуча весело. Мария вдигна глава, погледна ме за миг и кимна безмълвно. Влезе бавно, сякаш всяка стъпка й тежеше.

— Благодаря ти, че дойде — казах тихо, докато подреждахме десерта. — Знам, че не ти е лесно с всички нас.

Тя не отговори. Само леко сви рамене и продължи да реже ягодите. В този момент усетих как сърцето ми се свива — толкова много исках да я прегърна, да й кажа, че я приемам като дъщеря, но между нас стоеше невидима стена.

— Мамо, остави Мария на мира — прошепна ми синът ми Ивайло, когато влязох да вземе вода. — Тя просто е уморена.

— Не я тормозя — отвърнах тихо. — Опитвам се да бъда мила.

Ивайло въздъхна и излезе. Останах сама с мислите си. Кога се превърнах в онази свекърва, от която всички се страхуват? Винаги съм искала най-доброто за децата си. Но с Мария сякаш всичко беше по-различно. Тя беше затворена, рядко говореше за себе си, а когато го правеше, думите й бяха кратки и премерени. Често си мислех, че ме отбягва нарочно.

Следобедът напредваше бавно. Всички се бяха събрали около масата на двора — смях, разговори за работа, за политика, за цените в магазина. Само Мария седеше в края на масата и гледаше в чинията си. Опитах се да я въвлека в разговора:

— Мария, ти какво мислиш за новата детска градина? Чух, че имало много добри учителки.

Тя повдигна глава и ме погледна с празен поглед.

— Не знам… Още не сме решили къде ще запишем малкия.

— Ако искаш, мога да попитам една позната… — започнах аз.

— Не е нужно — прекъсна ме тя рязко. — Ще се справим сами.

Настъпи неловко мълчание. Всички млъкнаха за миг, после разговорът тръгна в друга посока. Аз останах с усещането, че съм направила нещо ужасно погрешно.

Вечерта, когато всички си тръгнаха и къщата утихна, седнах сама на терасата с чаша чай. Петър дойде при мен и сложи ръка на рамото ми.

— Не се обвинявай толкова — каза той тихо. — Може би просто й трябва време.

— Ами ако аз съм причината? Ако съм твърде настойчива? — прошепнах аз.

— Ти винаги си искала най-доброто за всички ни. Но понякога хората имат нужда да бъдат оставени на мира.

Думите му ме боляха повече, отколкото очаквах. През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички онези малки моменти през годините — първата ни среща с Мария, когато Ивайло я доведе у дома; как се опитвах да я впечатля с домашните си сладкиши; как й подарих шал за рождения ден, а тя го прие с лека усмивка и после никога не го носеше.

На следващия ден реших да поговоря с нея открито. Изчаках я на автобусната спирка пред блока им.

— Мария, може ли да поговорим?

Тя ме изгледа изненадано.

— Добре… — каза колебливо.

— Знам, че не сме близки — започнах аз. — Но ми е важно да знаеш, че те приемам като част от семейството ни. Ако съм те наранила с нещо…

Тя ме прекъсна:

— Просто… понякога имам нужда от пространство. Не съм свикнала с големи семейства и шумни събирания. Не е лично към вас.

Почувствах облекчение и тъга едновременно.

— Разбирам… Ще се постарая да ти дам повече свобода. Но ако някога имаш нужда от помощ или просто от разговор…

Мария кимна и за първи път усетих топлина в погледа й.

Вървях към дома си с усещането за малка победа и голяма загуба едновременно. Може би никога няма да бъдем истински близки, но поне направих първата крачка към разбирателство.

Сега стоя тук и се питам: Кога желанието ни да помагаме преминава границата на чуждото лично пространство? И дали понякога любовта не боли повече от мълчанието?