Баба ми отказва да приеме годеника ми: „Ако искам, ще го изгоня и няма да го пусна повече“

— Пак ли ще го водиш тоя твоя? — гласът на баба ми прониза тишината в кухнята, докато стоях с ръце, стиснати в скута си. Миризмата на прясно изпечена баница се смесваше с тежестта във въздуха. — Казах ти, че не го искам тук!

Погледнах я — очите ѝ бяха остри, устните стиснати. Баба Мария винаги е била силна жена, оцеляла през толкова много — война, глад, смъртта на дядо ми. Но никога не съм я виждала толкова непреклонна, толкова… жестока.

— Бабо, той е моят човек. Обичам го. Защо не можеш просто да го приемеш? — Гласът ми трепереше, но се опитвах да изглеждам уверена.

Тя махна с ръка, сякаш гонеше досадна муха.

— Оня твоя… Не ми го хвали! Не го познавам, не ми харесва. Ако искам, ще го изгоня и няма да го пусна повече в тая къща!

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да ѝ дам това удоволствие — да ме види слаба. Вече месеци наред се борех с нея. Откакто ѝ казах, че ще се омъжвам за Петър, тя отказваше да го нарича по име. Винаги беше „оня твоя“, „оня момък“, „оня дето не знам откъде си го намерила“.

Петър стоеше до мен, мълчалив, с ръце в джобовете. Знаех, че му е трудно. Той е от Пловдив, а ние сме от едно малко село до Велико Търново. За баба това беше достатъчно — „градско чедо“, „различен“, „не е от нашите“.

— Добър ден, бабо Мария — опита се той да я поздрави веднъж.

Тя дори не го погледна.

— Ден като ден. Ти какво правиш тука?

Вечерта след тази сцена седяхме на двора. Петър държеше ръката ми.

— Не искам да те карам да избираш между мен и семейството ти — прошепна той.

— Не избираш ти, баба ме кара да избирам — отвърнах аз и усетих как гласът ми се пречупва.

Всяка неделя беше една и съща битка. Майка ми се опитваше да балансира:

— Мамо, остави ги! Младите си знаят работата.

— Мълчи ти! — срязваше я баба. — Ако беше слушала мен, нямаше да се омъжиш за баща ѝ и нямаше сега да страдаш!

Майка ми само въздъхваше. Баща ми гледаше телевизия и се правеше, че нищо не чува.

Скоро започнах да избягвам семейните събирания. Не исках Петър да се чувства нежелан. Но той настояваше:

— Това е твоето семейство. Ще се борим заедно.

Една вечер решихме да поговорим с баба сериозно. Седнахме тримата на масата. Тя ни гледаше подозрително.

— Бабо — започнах аз тихо, — кажи ми какво не харесваш в Петър? Какво те притеснява?

Тя замълча дълго. После каза:

— Не е от нашето село. Не знам родата му. Не знам какъв е. А ти си ми всичко! Ако той те нарани?

Петър се наведе напред:

— Бабо Мария, обичам внучка ви. Никога няма да я нараня. Искам само да бъда част от това семейство.

Тя го изгледа дълго, после се изсмя горчиво:

— Думи! Всички мъже така говорят…

Станах и треснах чашата на масата:

— Стига! Аз не съм теб! Аз избирам Петър! Ако трябва да избирам между вас… не знам дали ще избера теб!

Тишината беше оглушителна. Баба ме гледаше така, сякаш ѝ бях забила нож в сърцето.

— Махай се тогава! И двамата! — изкрещя тя.

Излязохме навън. Сълзите вече не можеха да бъдат спрени.

— Сгреших ли? — попита ме Петър тихо.

— Не ти… Аз сгреших, че мислех, че любовта може да промени всичко.

Минаха седмици без да си говорим с баба. Майка ми звънеше тайно:

— Моля те, върни се. Баба ти плаче всяка вечер.

Но гордостта ѝ беше по-голяма от болката.

Един ден получихме покана за сватба на братовчедка ми. Решихме да отидем заедно с Петър. Когато влязохме в залата, баба ме изгледа студено и каза само:

— Оня твоя пак ли е тук?

Не издържах повече.

— Казва се Петър! Ако не можеш да го приемеш, поне го уважавай заради мен!

Тя замълча. За първи път видях сълзи в очите ѝ.

След сватбата дойде при мен на двора.

— Може би съм стара и инатлива… Но ти си ми внучка. Ако той те направи щастлива… ще опитам поне да не ви преча.

Прегърнах я през рамо. Знаех, че няма да стане лесно. Но поне беше начало.

Сега често се питам: Колко струва любовта ни, ако трябва да избираме между хората, които обичаме? Може ли някога едно българско семейство наистина да приеме „чуждия“ като свой?