Пет години по-късно: Когато семейството се превръща в изпитание

– Не мога да повярвам, че го казваш, Иво! – гласът ми трепереше, докато стисках чашата с вода, а пръстите ми бяха побелели от напрежение. Стояхме в кухнята, а отвън дъждът барабанеше по прозореца така, сякаш и той искаше да се включи в спора ни.

Иво въздъхна тежко и се обърна към мен, избягвайки погледа ми. – Мамо и татко няма как да върнат парите. Знаеш колко им е трудно. Мисля, че е време да им простим този дълг.

В този момент сякаш нещо се скъса в мен. Пет години. Пет години спестявахме всяка стотинка за бъдещето на нашата дъщеря, Мария. Пет години отказвахме почивки, нова кола, дори нови обувки за мен, само за да имаме сигурност за нея. А сега…

– Това не са просто пари, Иво! Това е нашето доверие, нашите мечти за Мария! Как можеш да искаш да ги зачеркнеш така лесно? – гласът ми беше по-висок, отколкото исках.

Той се приближи и сложи ръка на рамото ми. – Те са ми родители. Не мога да ги гледам как се мъчат. Ти би ли искала Мария някой ден да ни обърне гръб заради пари?

– Не е същото! – почти изкрещях. – Ние не сме ги изоставили. Просто искам да си спазят думата. Обещаха ни, че ще върнат всичко до две години!

В този момент Мария влезе в кухнята с тетрадка в ръка. Погледна ни уплашено. – Мамо, тате, пак ли се карате?

Сърцето ми се сви. Прегърнах я и я целунах по косата. – Не, слънце. Просто обсъждаме нещо важно.

Когато тя излезе, Иво прошепна:
– Не искам да живеем в напрежение. Виждаш ли докъде стигнахме? Пари не могат да са по-важни от семейството.

– Ами ако утре пак поискат? Ако пак трябва да избираме между тях и нашето дете? – попитах тихо.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото, а мислите ми препускаха като обезумели. Спомнях си деня, когато свекърва ми Даниела дойде разплакана у нас.

– Мила, само ти можеш да ни помогнеш… Иво не трябва да знае колко сме зле…

Тогава още не знаех колко ще струва това „помагане“. Дадохме им 18 000 лева – всичко, което имахме заделено за Мария. Иво настояваше, че ще ни ги върнат бързо. Аз вярвах на думата им.

Минаха месеци. После години. Първо връщаха по малко – сто лева тук, двеста там. После спряха напълно. Всеки път, когато попитах Иво дали са говорили за парите, той сменяше темата или се ядосваше.

Сега вече разбирах – той никога нямаше да поиска тези пари обратно. За него семейството беше над всичко. А аз? Аз бях лошата снаха, която мисли само за себе си.

На следващия ден отидох при майка си. Тя ме изслуша внимателно и каза:
– Знам колко ти е тежко. Но ако не говориш с Иво открито за чувствата си, ще се отдалечите още повече.

Върнах се у дома решена да не мълча повече.

– Иво, трябва да разбереш – не става дума само за парите. Чувствам се предадена. Все едно моят глас няма значение в това семейство.

Той ме погледна уморено:
– Не искам да те наранявам. Просто… те са ми родители.

– А аз? Аз къде съм в тази картина? А Мария? Ако утре тя има нужда от тези пари?

Той замълча дълго.
– Не знам… Може би сгреших. Но не мога да ги оставя сами.

Дни наред вкъщи беше ледено студено – не от времето, а от мълчанието между нас. Мария усещаше напрежението и ставаше все по-затворена.

Една вечер седнах до Иво на дивана.
– Знаеш ли какво ме боли най-много? Че никой не ме попита как се чувствам. Че всички очакват просто да преглътна и да продължа напред.

Той хвана ръката ми.
– Прости ми… Може би трябваше да говорим повече за това.

– Може би… Но вече е късно за парите. Не е късно обаче да започнем да се слушаме един друг.

Седяхме дълго в тишина. Знаех, че няма лесен изход. Но поне вече не бях сама в болката си.

Скъпи читатели… Вие как бихте постъпили на мое място? Кое е по-важно – семейството или справедливостта? И има ли изобщо правилен отговор?