Не бягай от себе си, Ева: Как избягах от олтара и намерих себе си

„Ева, къде са чашите за кафе?“, гласът на майката на Петър пронизваше тишината в кухнята, докато аз трескаво обръщах последния палачинка в тигана. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше така силно, че се чудех дали някой друг го чува. Беше сутринта преди сватбата ми. Всички очакваха от мен да бъда щастлива булка, но аз се чувствах като актриса в чужд филм.

„В шкафа до хладилника са, лельо Мария“, отговорих тихо, опитвайки се да не издам колко съм напрегната. Петър седеше на масата и превърташе телефона си, а баща му вече беше облякъл костюма си за пробната церемония. Въздухът беше наситен с очаквания – не моите, а техните.

Докато подреждах масата, чух как майка ми шепне на леля ми в коридора: „Дано всичко мине без изненади. Ева винаги е била малко… различна.“

Различна. Думата ме удари като шамар. Винаги съм била „различната“ – тази, която не иска да следва пътя, начертан от другите. Но сега стоях тук, в апартамента на Петър, с пръстен на ръката и рокля в гардероба, която никога не съм искала да облека.

„Ева, ще закъснеем за фризьора“, извика майка ми. Погледнах я – очите ѝ бяха пълни с надежда и страх едновременно. Знаех, че тя иска най-доброто за мен, но не можеше да разбере какво е това „най-добро“.

В колата към салона мълчахме. Майка ми стискаше ръката ми така силно, че ноктите ѝ се впиваха в кожата ми. „Мамо…“, започнах, но тя ме прекъсна: „Всичко ще бъде наред, Еви. Ще видиш.“

Но аз не виждах нищо освен мъгла пред себе си. В салона фризьорката ме въртеше пред огледалото, говореше за прическата, а аз гледах отражението си и не разпознавах жената отсреща. Кога се превърнах в тази безгласна сянка?

Вечерта преди сватбата Петър дойде при мен. „Готова ли си?“, попита той с усмивка, която някога обичах. Опитах се да отвърна със същото, но устните ми трепереха.

„Петре… Ти сигурен ли си?“, прошепнах.

Той се засмя: „Това е просто стресът преди сватбата. Всички го преживяват.“

Но аз не преживявах стрес – преживявах загуба. Загуба на себе си.

През нощта не можах да заспя. Чувах как майка ми плаче тихо в другата стая. Може би усещаше какво ще направя.

На сутринта облякох роклята си механично. Всички се суетяха около мен – майка ми, леля ми, приятелките ми от университета. Слагаха воал, оправяха грима ми, говореха за бъдещето ми с Петър – деца, дом, семейни вечери.

В този момент усетих как всичко вътре в мен се къса. Не можех повече да бъда нечия дъщеря, нечия годеница, нечия булка – без да бъда себе си.

Излязох тихо от стаята и тръгнах по стълбите надолу. Сърцето ми блъскаше в гърдите като птица в клетка. На входа срещнах баща си.

„Ева? Къде отиваш?“, попита той объркано.

Погледнах го право в очите: „Татко… Не мога. Не мога да се омъжа днес.“

Той замръзна. После прошепна: „Ще съсипеш всичко.“

„По-добре да съсипя един ден, отколкото целия си живот“, отвърнах и излязох навън.

Вятърът ме удари в лицето като шамар на събуждане. Тичах по улиците на София с роклята си, докато хората ме гледаха с изумление и съжаление. Не знаех накъде отивам – знаех само, че трябва да избягам от всичко това.

Седнах на една пейка в Борисовата градина и заплаках. За първи път от месеци плаках истински – не от страх или вина, а от облекчение.

Телефонът ми звънна десетки пъти – Петър, майка ми, приятелките ми. Не вдигнах.

След часове седене сама взех решение – ще започна отначало. Ще намеря работа, ще наема малък апартамент и ще живея така, както искам аз.

Минаха месеци. Петър ми прости – или поне така каза по телефона веднъж. Майка ми още не може да приеме избора ми, но вече не плаче всяка вечер.

Сега работя като учителка по литература и живея сама в малък апартамент в Лозенец. Понякога вечер сядам на балкона с чаша чай и се питам: „Дали щях да бъда щастлива като нечия съпруга?“

Но после се усмихвам през сълзи и си казвам: „По-добре е да бъда нещастна като себе си, отколкото щастлива като някой друг.“

А вие? Колко често сте избирали себе си пред очакванията на другите?