Няма да изоставя сина си: Битката на един баща срещу предразсъдъците

– Ако не го оставиш, повече не искам да те виждам! – думите на майка ми отекнаха в малката кухня на панелката ни в Люлин като гръм. Беше късен ноемврийски следобед, навън ръмеше, а аз стоях срещу нея, стиснал ръцете си в юмруци, опитвайки се да не избухна.

Петър, моят син, беше на осем. Майка му – Мария – ни напусна преди две години. Не издържа на тежестта на живота с дете със специални нужди. Петър е аутист. За мен той е всичко, но за майка ми – срам и бреме. „Хората ще говорят, Георги! Как ще го гледаш сам? Как ще работиш? Защо ти е това наказание?“ – повтаряше тя отново и отново.

– Мамо, той е мой син! – гласът ми трепереше. – Не мога да го изоставя. Той има нужда от мен.

– Ти си луд! Ще си съсипеш живота! – изкрещя тя и тресна вратата на хола.

Седнах на масата и зарових лице в дланите си. Петър беше в другата стая, подреждаше кубчетата си по цвят – любимото му занимание. Чувах тихото му мърморене, което винаги ме успокояваше. Но сега не можех да намеря покой.

Вечерта мина в мълчание. Майка ми не излезе от стаята си. Аз приготвих супа за Петър и го нахраних. После седнах до него на пода.

– Тате, мама пак ли е тъжна? – попита ме той с онзи особен поглед, който само той има.

– Не знам, Пете. Понякога възрастните са тъжни без причина.

– Аз съм добър ли съм? – прошепна той.

Сълзите ми потекоха без да ги спирам.

– Най-добрият си, сине. Най-добрият.

На следващия ден майка ми ме чакаше с куфар до вратата.

– Решавай! Или аз, или той! – очите ѝ бяха пълни със сълзи, но гласът ѝ беше леден.

– Мамо…

– Не мога повече! Не мога да гледам как се мъчиш! Не мога да гледам как хората ни сочат с пръст! Искам да живея спокойно!

Стоях като вцепенен. В този момент разбрах – няма връщане назад. Прегърнах я силно, но тя се дръпна.

– Обичам те, мамо. Но няма да изоставя Петър. Никога.

Тя излезе без да се обърне.

Останахме сами. В първите дни беше ад. Работех като шофьор на такси нощем, а през деня водех Петър на рехабилитация и логопед. Пари не стигаха за нищо. Съседите започнаха да шушукат: „Георги съвсем се е побъркал…“ Един ден дори чух как една съседка казва на друга: „Това дете е проклятие…“

Вечерите бяха най-тежки. Петър често се будеше с писъци. Прегръщах го и му пеех старата песничка „Зайченцето бяло“. Понякога заспиваше в ръцете ми, друг път плачеше до сутринта.

Един ден получих писмо от Мария. Пишеше: „Не мога да се върна. Прости ми.“ Не я винях. Всеки носи своя кръст.

Минаха месеци. Научих се да готвя любимите му кюфтета с картофено пюре. Научих се да разпознавам кога ще има криза и как да го успокоявам. Започнах да намирам сили там, където мислех, че нямам.

Една вечер майка ми се появи на вратата. Беше отслабнала, посивяла.

– Може ли да го видя? – прошепна тя.

Пуснах я вътре. Петър беше в хола, рисуваше слънце с жълт молив.

– Здравей, бабо! – каза той и ѝ подаде рисунката си.

Майка ми се разплака. Прегърна го неловко и остана така дълго време.

– Прости ми, Георги… – прошепна тя по-късно. – Не разбирах…

Тогава разбрах, че битката не е само моя. Че любовта може да промени дори най-коравото сърце.

Днес Петър е на десет. Ходи на училище с ресурсен учител. Има приятели – няколко деца от блока, които вече не го гледат странно. Майка ми идва всяка седмица и му носи банички.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Мисля си: Колко ли още бащи са изправени пред такъв избор? Колко ли още деца чакат някой просто да ги обича такива, каквито са?

А вие… бихте ли изоставили детето си заради хорското мнение? Или бихте се борили до край?