„Прехвърли всичко на мое име!” – Българка между предателството, дома и себе си

„Прехвърли всичко на мое име!” — думите му още кънтят в ушите ми, сякаш ги изрече преди минута. Стоях до кухненската маса, ръцете ми трепереха, а в главата ми се въртяха хиляди мисли. Димитър не ме гледаше в очите. Гласът му беше студен, почти делови, сякаш говореше с непознат. „Така е по-лесно за всички. Ти си уморена, аз ще се погрижа за нещата.”

В този момент вече знаех истината — че има друга жена. Бях го видяла преди седмица в центъра на Пловдив, ръка за ръка с някаква млада, руса жена. Не казах нищо тогава. Мислех, че ще мине, че ще се върне при нас — при мен и дъщеря ни Ива. Но сега, когато поиска да прехвърля апартамента и вилата в Родопите на негово име, разбрах: няма връщане назад.

— Дими, защо го правиш? — гласът ми беше тих, почти шепот.

Той въздъхна и се обърна към мен:

— Не искам да спорим. Просто подпиши документите. Всичко ще е наред.

— Наред ли? — избухнах аз. — След всичко? След като ме лъжеш с месеци?

Той замълча. В този миг вратата се отвори и майка ми влезе. Беше чула всичко. Вместо да ме прегърне или да ме защити, тя застана до Димитър.

— Недей да правиш сцени, Яна — каза тя строго. — Мъжът ти знае какво прави. Трябва да мислиш за Ива.

Почувствах се предадена от всички. Само сестра ми Мария ми звънна по-късно същата вечер:

— Яна, не подписвай нищо! Ще дойда утре при теб.

Сълзите ми потекоха безконтролно. През нощта не можах да заспя — гледах тавана и се чудех какво съм сгрешила. Защо майка ми не е до мен? Защо Димитър така лесно захвърли нашето семейство?

На сутринта Мария дойде с две кафета и голяма кутия сладки:

— Ще минем през това заедно — каза тя и ме прегърна силно.

Дните минаваха в напрежение. Димитър настояваше всеки ден да подпиша документите. Майка ми идваше и повтаряше колко е важно „да не се излагаме пред хората”. Само Ива усещаше болката ми — тя беше на осем и всяка вечер ме питаше защо татко не спи у дома.

Една вечер седнах до нея на леглото:

— Мамо, ти ще си тръгнеш ли? — прошепна тя.

— Никога няма да те оставя, Иве — казах и я целунах по челото.

В следващите седмици започнах да търся адвокат. Мария беше до мен на всяка среща. Оказа се, че Димитър вече е подал молба за развод и е скрил част от нашите спестявания. Майка ми отказваше да говори с мен — беше убедена, че аз съм виновната, че „не съм си гледала мъжа”.

Веднъж я чух да говори по телефона със съседката:

— Яна винаги беше инатлива. Димитър заслужава по-добра жена.

Сърцето ми се сви от болка. Как може собствената ми майка да говори така за мен?

В съда Димитър стоеше хладен и дистанциран. Адвокатът му настояваше да получи апартамента, вилата и дори попечителството над Ива. Аз треперех от страх, но Мария стискаше ръката ми под масата.

След няколко месеца битки съдът реши: апартаментът остава мой, вилата се продава и парите се делят наполовина, а Ива остава при мен с право на срещи с баща си.

Излязох от залата със смесени чувства — бях спечелила частично, но загубих толкова много по пътя. Майка ми не дойде да ме поздрави. Димитър не каза нито дума.

Вечерта Мария донесе бутилка вино:

— За новото начало! — вдигна тост тя.

Погледнах я през сълзи:

— Как ще продължа? Как ще възпитам Ива сама? Как ще простя на майка ни?

Мария ме прегърна:

— Ще намериш сили. Вече си по-силна, отколкото мислиш.

Минаха месеци. Постепенно започнах да намирам себе си — записах курс по рисуване, върнах се на работа в библиотеката, започнах да излизам с приятелки. Ива растеше щастлива и спокойна до мен и Мария.

Понякога още чувам гласа на майка ми: „Мъжът ти знае какво прави.” Понякога се питам дали някога ще ми прости или ще разбере болката ми.

Но най-често се питам: Трябва ли всяка българка да мине през такова унижение и самота, за да намери себе си? Кога ще започнем да вярваме повече една на друга вместо на чужди думи?