Когато съпругът ми подари цялата ми работа на майка си – българска семейна буря от кухнята

— Къде са мусаката и пълнените чушки? — изкрещях аз, докато отварях и затварях вратата на хладилника за трети път. Мирисът на празнота ме удари по-силно от всяка обида. Беше понеделник вечер, а аз се прибрах от работа с мисълта, че ще сложа на масата нещо домашно, нещо мое. Вместо това, хладилникът зееше празен.

Димитър стоеше в коридора и се опитваше да не среща погледа ми. — Дадох ги на мама — каза тихо, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

— Какво значи „дадох ги на мама“? — гласът ми трепереше от гняв и разочарование. — Готвих цял уикенд! Планирах да имаме храна за цялата седмица! Не можеше ли поне да ме попиташ?

Той въздъхна и сви рамене. — Майка ми е сама, знаеш колко ѝ е трудно. Ти си млада, ще сготвиш пак.

В този момент не знаех дали да се разплача или да изкрещя още по-силно. Чувствах се невидима, сякаш всичко, което правя, няма значение. Не беше само заради храната. Беше заради това, че никой не ме пита, че моят труд се приема за даденост.

Вечерта мина в мълчание. Димитър гледаше телевизия, а аз седях в кухнята и се чудех кога точно съм се превърнала в някакъв фон на собствения си живот. Телефонът ми изписука — беше съобщение от свекърва ми: „Благодаря ти за вкусната мусака! Димитър каза, че си я направила специално за мен.“

Стиснах зъби. Не беше вярно. Не я бях правила за нея. Правех я за нас, за нашето семейство. За първи път усетих как гневът ми прераства в нещо по-голямо — в нужда да защитя себе си.

На следващия ден отидох на работа с тежест в гърдите. Колежката ми Мария ме погледна загрижено:

— Добре ли си? Изглеждаш пребледняла.

— Не знам — отвърнах. — Понякога имам чувството, че никой не ме вижда у дома.

Мария кимна разбиращо. — Свекървите… Моята веднъж ми изхвърли цялата туршия, защото „не била като нейната“. Трябва да говориш с Димитър. Иначе ще продължи така.

Вечерта реших да поговоря с него. Седнахме на масата и го погледнах право в очите:

— Чувствам се пренебрегната. Не е само заради храната. Имам нужда да знам, че уважаваш труда ми и че мнението ми има значение.

Димитър замълча за миг. — Не съм искал да те нараня. Просто… мама е сама откакто татко почина. Понякога забравям да мисля и за теб.

— Но аз съм ти съпруга! — прекъснах го. — Искам да сме екип, а не да се чувствам като прислужница.

Той се замисли. — Ще говоря с мама. Ще ѝ кажа да не очаква повече храна от нас без да сме се разбрали двамата.

Усетих как напрежението леко спада, но болката остана. На следващия ден свекърва ми звънна:

— Защо Димитър ми каза, че няма да ми носите повече храна? Аз съм му майка! Ти ли му напълни главата с глупости?

Гласът ѝ беше остър като нож. Опитах се да запазя спокойствие:

— Просто искам да знам предварително, когато ще давам нещо от дома ни. Не е честно да се взимат решения без мен.

Тя изсумтя: — Вие младите все искате всичко да е по вашето! Едно време жените не се оплакваха така!

Затворих телефона с треперещи ръце. Сълзи напираха в очите ми, но този път не ги оставих да паднат. Знаех, че трябва да устоя на позицията си.

След седмица Димитър започна сам да готви за майка си — носеше ѝ буркани със супа и кюфтета, които приготвяше след работа. Виждах колко му е трудно, но и колко важно беше за него да балансира между двете жени в живота си.

Един петък вечер той седна до мен и каза:

— Благодаря ти, че ми показа какво значи уважение. Знам, че не ти беше лесно.

Погледнах го и усетих как между нас се възстановява нещо изгубено — доверие, партньорство.

Но все още понякога се питам: Колко често жените в България трябва да избират между собствените си граници и семейния мир? И кога най-сетне ще започнем да уважаваме труда една на друга?