Седях срещу него, а светът се срина: История за предателство, смелост и ново начало в София

– Мария, трябва да поговорим – гласът му беше тих, почти чужд. Седях срещу Петър в малкия ресторант на „Шишман“, където някога празнувахме годишнината си. Сега обаче масата между нас беше като пропаст. В ръцете си стисках салфетка, а сърцето ми биеше лудо.

– Какво има? – попитах, опитвайки се да не треперя.

Той не ме погледна. Взираше се в чашата си с вино, сякаш там щеше да намери отговорите.

– Не знам как да ти го кажа… – започна той. – Но не мога повече така. Има друга жена.

В този миг светът ми се срина. Не чух музиката, не усетих миризмата на печени чушки и сирене, които винаги ме караха да се усмихвам. Само тишината между нас, по-тежка от всяка дума.

– Коя е тя? – прошепнах, макар че част от мен не искаше да знае.

– Елена. Работим заедно… От няколко месеца е така. Извинявай, Мария. Не исках да те нараня.

Извинявай? След седем години брак, след всички безсънни нощи с болното ни дете, след всичко, което преживяхме заедно? В този момент усетих как гневът ми се надига, по-силен от болката.

– Значи просто така? Ще си тръгнеш? А нашият син? – гласът ми беше остър като нож.

Петър се сви в стола си.

– Ще се грижа за него. Ще давам пари. Просто… не мога повече да живея в лъжа.

В този момент осъзнах колко самотна съм била през последните месеци. Колко често вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора, колко рядко ме прегръщаше. Може би съм го усещала, но не съм искала да го призная.

Върнах се у дома сама. Синът ни, Виктор, вече спеше. Седнах до леглото му и го гледах как диша спокойно. Сълзите ми капеха по възглавницата му, но той не се събуди. Тогава си обещах: няма да позволя тази болка да ме унищожи.

Следващите дни бяха като кошмар. В офиса всички шушукаха – София е малък град за такива новини. Колежката ми Даниела ме гледаше със съжаление:

– Миме, ако имаш нужда от нещо… Знаеш, че съм тук.

– Благодаря ти, Дани – отвърнах и се опитах да се усмихна.

Майка ми настояваше да се върна при нея в Перник:

– Тук ще ти е по-лесно, Марийче! Ще помагам с Виктор, ще си сред свои хора.

Но аз отказах. Исках да докажа на себе си, че мога да се справя сама. Започнах да търся нов апартамент – малък двустаен в „Люлин“. Приятелките ми казваха, че съм луда:

– Как ще плащаш наем сама? А детето?

Но аз вече бях взела решение. Петър идваше всяка седмица да вижда Виктор. Понякога го взимаше за уикенда при новата си приятелка. В началото Виктор плачеше:

– Мамо, защо татко не живее с нас?

Сърцето ми се късаше всеки път, но му казвах:

– Понякога големите правят грешки, миличък. Но аз винаги ще съм до теб.

Най-трудно беше вечерите. Когато Виктор заспиваше и тишината ме обгръщаше като студен шал. Тогава започнах да пиша дневник – излях всичко върху белия лист: болката, гнева, страха от бъдещето.

Един ден в офиса дойде новият ни шеф – Георги Иванов. Беше строг, но справедлив човек. Забеляза ме още първата седмица:

– Мария, виждам, че работиш много прецизно. Имам нужда от човек като теб за нов проект.

Това беше първият път от месеци насам, когато някой повярва в мен. Започнах да работя по новия проект с ентусиазъм. Открих, че мога повече отколкото съм мислила.

Една вечер Георги ме покани на кафе след работа:

– Знам през какво минаваш – каза той тихо. – И аз съм бил там. Не е лесно, но ще мине.

Погледнах го и за първи път от много време почувствах топлина в гърдите си.

Минаха месеци. Научих се да бъда силна сама. Да карам колата до морето само с Виктор на задната седалка и да му показвам звездите над Созопол. Да се смея с приятелки на чаша вино и да не мисля за миналото.

Петър продължи живота си с Елена. Понякога го виждахме по улиците на София – изглеждаше щастлив. Вече не ме болеше толкова.

Една вечер седнах до прозореца на новия ни апартамент и гледах светлините на града. Виктор спеше до мен, а аз пишех в дневника си:

„Колко струва една жена? Колко струва достойнството й? Може ли една разбита любов да те направи по-силна?“

Питам ви: ако бяхте на мое място, щяхте ли да простите? Или щяхте да започнете отначало като мен?