Между изнудването и прошката: Как вярата ни спаси

— Мамо, или ще ми прехвърлите къщата, или забравете, че имате дъщеря! — думите на Мария отекнаха в кухнята като гръм. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над мивката, а сърцето ми се свиваше от болка. Петър, мъжът ми, седеше на масата и стискаше чашата с чай така силно, че кокалчетата му побеляха.

— Мария, как можеш да говориш така? — гласът му беше дрезгав, почти неузнаваем. — Това е нашият дом. Твоят дом. Но не можеш да ни заплашваш.

— Вие никога не сте ме разбирали! — извика тя и тресна вратата зад себе си. Остана само тишината и тежестта на неизказаното.

Седнах до Петър. Сълзите ми се стичаха безшумно. „Как стигнахме дотук?“ — питах се. Тази къща беше нашият живот. Градихме я тухла по тухла, година след година, отказвайки си почивки и нови дрехи, за да има Мария всичко. А сега тя искаше да ни я вземе със заплахи.

Първата нощ след скандала не мигнах. Петър също. Сутринта го намерих в хола, вперен в семейната снимка над камината. — Яна, къде сбъркахме? — прошепна той. — Дадохме ѝ всичко.

— Може би точно това е проблемът — отвърнах тихо. — Може би сме ѝ дали твърде много.

Дните минаваха в напрежение. Мария не се обаждаше. Аз се молех всяка вечер пред иконата на Света Богородица. „Дай ми сили да простя“, шепнех през сълзи. Петър се затвори в себе си, а аз усещах как между нас се надига стена от вина и страх.

Една вечер телефонът звънна. Беше Мария. Гласът ѝ беше студен:

— Решихте ли?

— Не можем да ти дадем къщата така — казах с треперещ глас. — Това е нашият дом.

— Тогава не ме търсете повече! — затвори.

Петър удари по масата:

— Не мога повече! Ще ѝ дам всичко, само да не я загубим!

— Не! — спрях го. — Ако ѝ дадем къщата сега, ще изгубим и нея, и себе си.

В следващите седмици започнахме да ходим на църква всяка неделя. Там срещнахме отец Георги, който ни изслуша внимателно.

— Прошката не значи да позволиш да те нараняват отново — каза той. — Молете се за нея, но пазете себе си.

Вечерите ни станаха по-тихи. Понякога Петър просто стоеше до мен и държеше ръката ми. Понякога плачехме заедно. Веднъж го чух да се моли: „Господи, върни ни дъщерята.“

Минаха месеци. Мария не се обаждаше. Слухове стигнаха до нас — имала нов приятел, който я подтиквал към тези действия. Болеше ме, че някой друг има такова влияние върху детето ми.

Една сутрин получих писмо по пощата. Почеркът ѝ беше разкривен:

„Мамо, тате,
Знам, че ви нараних. Не знам дали мога да ви погледна в очите отново. Но бях отчаяна. Чувствах се сама и изгубена. Простете ми, ако можете.“

Сълзите ми капеха върху хартията. Петър прочете писмото няколко пъти.

— Трябва да ѝ дадем шанс — каза той тихо.

— Ще ѝ дадем — отвърнах аз. — Но трябва да знае границите.

След още няколко седмици Мария се появи на прага ни. Беше отслабнала, очите ѝ бяха зачервени.

— Може ли да вляза? — попита плахо.

Петър я прегърна първи. Аз стоях встрани, борейки се със себе си.

— Мамо…

— Болеше ме много — казах й тихо. — Но ти си нашето дете.

Тя се разплака в ръцете ми.

Вечерта седнахме тримата на масата за първи път от месеци. Говорихме дълго — за болката, за грешките, за любовта и прошката.

Мария обеща никога повече да не поставя такива условия. Разбрахме се къщата да остане наша докато сме живи, а след това ще бъде нейна.

Вярата ни спаси от разрухата. Прошката ни върна детето.

Но понякога нощем още чувам гласа ѝ: „Или ще ми прехвърлите къщата…“ И се питам: Дали някога ще бъдем отново истинско семейство? Може ли прошката да заличи всичко? Какво бихте направили вие на мое място?