Между чука и наковалнята: Моята битка за справедливост в семейството на Димитрови

– Пак ли ти, Ирина? – гласът на свекърва ми, госпожа Димитрова, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с чаша чай в ръка, а ръцете ми трепереха. Беше неделя сутрин, а аз отново се чувствах като натрапник в собствения си дом.

– Да, аз съм… – промълвих тихо, опитвайки се да не срещна погледа ѝ. Знаех, че Мария – жената на братовчеда на съпруга ми – ще влезе всеки момент и атмосферата ще се промени. Тя беше любимката на свекърва ми. Винаги усмихната, винаги с перфектно изгладени дрехи и безупречен грим. Аз – с две деца, уморена и с тъмни кръгове под очите.

– Остави чашата, ще я измия аз – каза свекърва ми студено. – Мария ще донесе пресни козунаци от пекарната. Ти можеш да си починеш.

Почивка? Каква почивка? Откакто се омъжих за Петър, животът ми се превърна в безкрайна борба за признание. Всяка моя стъпка беше под лупа – как готвя, как възпитавам децата, как говоря с мъжа си. А Мария… тя беше примерът за всичко.

– Мамо, гладен съм! – извика малкият ми син Виктор от хола.

– Ще ти направя сандвич, миличък – отвърнах и тръгнах към него.

– Не, не! – прекъсна ме свекърва ми. – Мария ще го направи. Тя знае какво обича Виктор.

Стиснах зъби. Как можеше да знае по-добре от мен какво обича собственото ми дете? Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да давам повод за нови упреци.

Вечерта седяхме на масата всички заедно – Петър, децата, свекърва ми, Мария и нейният съпруг Георги. Разговорите се въртяха около успехите на Мария: новата ѝ работа в банка, как е спечелила конкурс за най-добра служителка, как децата ѝ са отличници. Моите деца бяха невидими. Никой не попита Виктор как е минал първият му ден в училище или дали дъщеря ми Елица има нужда от помощ по математика.

– Ирина, ти какво ново? – попита Георги с престорен интерес.

– Ами… започнах да пиша статии за един сайт…

– О, Мария също пише! – прекъсна ме свекърва ми. – Само че нейните статии ги публикуват във водещи списания.

Петър мълчеше. Погледнах го с надежда да ме защити, но той само сведе глава.

След вечерята останах сама в кухнята да мия чиниите. Чух как Мария и свекърва ми се смеят в хола. Говореха за мен. „Тя никога няма да бъде като теб, Мария…“ – прошепна свекърва ми.

Сълзите този път не можах да спра. Защо трябваше да се боря за място в собственото си семейство? Защо Петър не ме защитаваше? Защо децата ми растяха с усещането, че са по-малко обичани?

На следващата сутрин реших да поговоря с Петър.

– Петре, не издържам повече така… Чувствам се като чужда в този дом. Майка ти ме унижава пред всички, а ти мълчиш.

Той въздъхна тежко:

– Ирина, знаеш колко е трудна мама… Не искам скандали. Моля те, опитай се да не ѝ обръщаш внимание.

– Не мога! Това не е живот! Децата ни усещат всичко…

Той замълча. Знаех, че няма да получа подкрепа.

Дните минаваха в еднообразие. Всяка сутрин изпращах децата на училище с усмивка, а после плачех в банята. Започнах да пиша дневник – единственото място, където можех да бъда себе си.

Един ден Виктор се прибра разплакан:

– Мамо, баба каза на Мария пред всички, че тя е по-добра майка от теб… Защо го прави?

Прегърнах го силно:

– Не слушай баба, миличък. Ти знаеш коя съм аз и колко много те обичам.

Но вътрешно се разкъсвах. Как да защитя децата си от собственото им семейство?

Реших да поговоря със свекърва си лице в лице.

– Госпожо Димитрова, моля ви… Не ме сравнявайте с Мария пред децата. Те страдат.

Тя ме изгледа студено:

– Ако искаш уважение, заслужи го! Мария работи, грижи се за дома си и винаги е усмихната. Ти само се оплакваш!

Почувствах се смазана. В този момент разбрах – никога няма да бъда достатъчно добра за нея.

Започнах да търся работа на пълен работен ден. Исках да докажа на себе си и на децата си, че мога повече. Намерих позиция като редактор в малко издателство. Започнах да излизам от вкъщи по-често, срещах нови хора, чувствах се жива.

Петър започна да усеща промяната:

– Ирина, ти вече не си същата…

– Не съм! И не искам да бъда онази жена, която всички тъпчат!

Свекърва ми беше недоволна:

– Кой ще гледа децата? Кой ще готви?

– Аз ще се справя! – отвърнах твърдо.

Децата ми започнаха да се усмихват повече. Виктор спечели награда по рисуване, Елица започна да пише стихове. Вечерите ни станаха по-спокойни – вече не бяхме под постоянния надзор на свекървата.

Една вечер седнахме всички заедно на масата – само нашето малко семейство. Петър ме погледна и каза:

– Благодаря ти, че не се отказа от нас…

Погледнах го през сълзи:

– Никога няма да позволя някой да ни раздели… Но понякога се питам: колко жени като мен живеят в сянката на чужди очаквания? Колко още ще търпим преди да повярваме в себе си?