Между мечтите и очакванията: Историята на Лена и електрониката

– Пак ли ще висиш пред телевизора, Лено? – гласът на майка ми прониза тишината в малката ни кухня, докато аз внимателно разопаковах новия си смарт телевизор. Ръцете ми трепереха не само от вълнение, а и от страх – знаех какво ще последва.

– Мамо, спестявах за това почти две години. Не е просто телевизор, а нещо, което наистина исках…

– Ама за какво ти е? По-добре да беше дала парите за нещо полезно! – намеси се баща ми, без дори да ме погледне. – Виж брат ти – той си купи инструменти за работа, не глупости.

Стиснах зъби. В този момент сякаш всичко, което бях постигнала, се срина. Винаги съм била „различната“ в семейството – тази, която не иска да следва утъпкания път. Докато брат ми Георги работеше в автосервиза на татко, аз мечтаех за нещо повече – за уютен дом, за малки радости като хубава кафе машина или качествен лаптоп. Не исках да живея само за работа и сметки.

– Лено, ти си голяма жена вече. Кога ще пораснеш? – въздъхна майка ми и седна срещу мен. – Само харчиш пари за глупости. После ще ревеш, че не ти стигат.

– Не са глупости! – избухнах аз. – Това е моят живот! Работя по дванадесет часа на ден, спестявам всяка стотинка… Защо не мога да си позволя нещо хубаво?

– Защото така не се прави! – намеси се Георги от вратата. – Трябва да мислиш за бъдещето, не за някакви джаджи.

Погледнах ги един по един. Очите ми се напълниха със сълзи. Толкова ли беше трудно да разберат? Толкова ли беше грешно да искам нещо различно?

Вечерта седях сама в стаята си, обгърната от светлината на новия телевизор. Не изпитвах радост. Чувах ехото на думите им: „разглезена“, „мързелива“, „непрактична“. В главата ми се въртяха въпроси: Дали наистина съм такава? Дали греша?

На следващия ден на работа колежката ми Мария ме попита:

– Как си, Лено? Изглеждаш уморена.

– Купих си нов телевизор… А вкъщи всички ме нападнаха.

Тя се усмихна тъжно:

– Познато ми е. Когато си взех кафе машина за 400 лева, майка ми цяла седмица не ми говореше.

Почувствах се по-малко сама. Може би не само аз се боря с тези невидими окови на чуждите очаквания.

Вечерта опитах да поговоря с майка ми:

– Мамо, защо винаги трябва да правя това, което очаквате от мен? Защо не мога да имам свои мечти?

Тя ме погледна уморено:

– Защото светът е труден, Лено. Искаме ти да си добре. Не искаме да страдаш.

– Но аз страдам така! – прошепнах. – Страдам, когато ме карате да се отказвам от себе си.

Тя замълча. За първи път видях сълзи в очите ѝ.

Дните минаваха. Семейството ми продължаваше да ме гледа с неодобрение. На работа започнах да избягвам разговори за личния си живот. Чувствах се като чужденец в собствения си дом.

Една вечер Георги дойде при мен:

– Знаеш ли… Понякога ти завиждам. Имаш смелост да следваш мечтите си. Аз… просто правя това, което се очаква от мен.

Погледнах го изненадано:

– Мислех, че ме презираш.

– Не те презирам. Просто… не разбирам как го правиш.

Тогава осъзнах – не само аз страдам от очакванията на другите. Всички сме затворници на някакви представи за „правилно“ и „грешно“.

С времето започнах да говоря повече за чувствата си. Не беше лесно – често срещах стени вместо разбиране. Но малко по малко семейството ми започна да приема избора ми. Майка ми веднъж дори седна до мен да гледаме филм на новия телевизор.

Все още има дни, в които се питам дали постъпвам правилно. Дали е егоистично да искам малки радости? Или просто е човешко?

Понякога се чудя: Колко от нас живеят живота на другите, вместо своя собствен? И кога ще спрем да се страхуваме да бъдем себе си?