Наистина ли съм лошата свекърва? Моята битка за сина и семейството

— Не искам повече да идваш у нас, разбираш ли? — думите на Мария прорязаха въздуха като нож. Стоях на прага на апартамента им в Люлин, с торба домашни кюфтета в ръка, а сърцето ми се сви така, че едва дишах.

— Мария, моля те… — гласът ми трепереше. — Само донесох нещо за Даниел. Той обича кюфтетата ми…

Тя ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и ненужна.

— Той вече не е дете. Има си жена. Не сме длъжни да ти търпим намесите!

Вратата се затвори пред лицето ми. Останах сама на стълбището, с торбата в ръка и с усещането, че съм изгубила всичко. Сълзите ми потекоха безконтролно. Не разбирах как стигнахме дотук.

Винаги съм била майка на единствен син. След като баща му почина от инфаркт, когато Даниел беше на 12, аз станах всичко за него – и майка, и баща, и приятел. Работех по две смени в шивашкия цех, за да не му липсва нищо. Първият му компютър купих на изплащане, а когато го приеха в университета, плаках от радост.

Когато доведе Мария у дома за първи път, се постарах да я посрещна като дъщеря. Готвих любимите ѝ ястия, подарих ѝ шалче, което сама изплетох. Но тя винаги беше дистанцирана. Говореше кратко и студено, сякаш се страхуваше да не прекрача някаква невидима граница.

С времето започнах да усещам как Даниел се отдалечава. Вече не идваше всяка неделя на обяд. Телефонните разговори ставаха все по-кратки. Когато се обаждах, Мария често вдигаше и казваше: „Даниел е зает.“

Една вечер не издържах и отидох до тях без предупреждение. Чух ги да се карат през стената:

— Не мога повече! Майка ти е навсякъде! Дори когато сме сами, усещам присъствието ѝ! — гласът на Мария беше остър.

— Тя просто иска да помогне… — тихо отвърна Даниел.

— Помага? Или просто не може да те пусне?

Тогава разбрах: аз съм проблемът. Аз съм онази свекърва от вицовете, която не може да приеме, че синът ѝ вече има друг живот.

Опитах се да се отдръпна. Не звънях толкова често. Не ходех без покана. Но болката остана – като камък в гърдите ми.

Преди месец Даниел ми се обади:

— Мамо… Мария е бременна.

Сълзите ми потекоха от щастие.

— О, миличък! Толкова съм щастлива! Ще помагам с каквото мога!

— Моля те… — прекъсна ме той. — Нека този път да опитаме сами. Мария има нужда от спокойствие.

Седях в тъмното и гледах снимката му като малък – с усмивка до уши и шоколад по бузите. Кога порасна толкова? Кога станах излишна?

Съседката ми леля Пенка ме утешаваше:

— Всички снахи са такива! Ще мине време, ще ти дойдат на гости с внучето!

Но аз знаех – не е само до снаха. Може би наистина прекалих. Може би не дадох на Даниел достатъчно въздух да стане мъж сам.

Днес пак стоя пред вратата им с торба кюфтета. Знам, че няма да я отворят. Но не мога да спра да бъда майка.

Понякога си мисля: ако бях имала дъщеря, щеше ли да е по-лесно? Или просто съдбата си играе с нас – майките на единствени синове?

Може би греша някъде… Може би и Мария има своите страхове и болки. Но защо никой не пита как се чувства свекървата?

Кажете ми – наистина ли съм лошата свекърва? Или просто една майка, която не може да спре да обича?