„Дай ми мира, тате!“ – История за баща и син, разделени от парите

– Тате, дай ми мира! – изкрещя Георги по телефона, гласът му трепереше от гняв и отчаяние. Беше късен ноемврийски следобед, а аз стоях сам в хола на панелката ни в Люлин, стиснал слушалката така силно, че кокалчетата ми побеляха. Навън дъждът барабанеше по прозорците, а в мен бушуваше буря, по-страшна от всяка есенна стихия.

Не помня кога за последно бяхме говорили спокойно. Откакто майка му почина преди две години, Георги се промени. Затвори се в себе си, започна да излиза с нови хора, да харчи повече, да иска повече. Аз работех като шофьор на камион – не бях богат, но винаги съм се старал да не му липсва нищо. Но напоследък парите не стигаха. Той искаше нов телефон, скъпи маратонки, пари за нощни излизания. Всеки път, когато му откажех, в очите му виждах не разочарование, а презрение.

– Защо винаги трябва да ми отказваш? – беше ме попитал веднъж. – Всички мои приятели имат всичко! Само аз трябва да се моля за всяка стотинка!

– Георги, не е въпросът в парите – опитах се да обясня. – Искам да разбереш стойността на нещата. Не мога да ти давам всичко наготово.

– Не ме интересува! – отвърна той и тресна вратата.

Оттогава разговорите ни бяха само за пари. Всяка вечер се прибираше късно, миришеше на алкохол и цигари. Един ден намерих в джоба му малко пакетче с бял прах. Сърцето ми се сви от ужас.

– Какво е това? – попитах го на следващата сутрин.

– Не е твоя работа! – изсъска той.

– Георги, моля те…

– Остави ме на мира!

Тогава разбрах, че го губя. Опитах се да говоря с него, да го върна към себе си, към нас. Но той беше като стена. Започнах да се обвинявам – дали работех твърде много? Дали не му дадох достатъчно любов? Или просто светът навън беше по-силен от мен?

Една вечер телефонът звънна. Беше непознат номер.

– Господин Иванов? Вашият син е тук при нас в районното управление. Моля, елате веднага.

Краката ми омекнаха. Отидох в полицията и го видях – седеше на пейката, главата му беше сведена. Беше го хванали с приятелите му да крадат от супермаркет.

– Тате… – прошепна той, когато ме видя.

– Защо го направи? – попитах тихо.

– Не знам… Просто… всички го правят. Нямам нищо… Ти никога не си тук…

Сълзите напълниха очите ми. Прегърнах го силно.

– Имаш мен, Георги. Винаги ще имаш мен.

След този случай опитах всичко – говорих с учителите му, заведох го на психолог. Но той все повече се затваряше в себе си. Веднъж го чух да говори по телефона:

– Не ме интересува какво мисли старият! Ще взема каквото мога и ще си тръгна!

Сърцето ми се разби на хиляди парчета. Вече не бях баща за него, а просто портфейл.

Минаха месеци. Георги завърши училище с мъка и замина за Пловдив при приятели. Рядко се обаждаше. Когато го правеше, винаги беше за пари.

– Тате, дай ми 200 лева за квартирата.
– Тате, трябва ми за нов лаптоп.
– Тате…

Всяко „тате“ беше като нож в сърцето ми.

Една вечер седях сам на масата и гледах старата снимка на Георги като малък – усмихнато момче с големи кафяви очи и рошава коса. Кога се превърнахме в непознати?

Реших да му пиша писмо:
„Георги,
Знам, че ти е трудно. И на мен ми е трудно. Може би съм сгрешил някъде по пътя. Но винаги ще бъда тук за теб – не заради парите, а защото си мой син. Ако някога поискаш да поговорим истински – без искания и условия – аз ще те чакам.“

Не получих отговор.

Мина още една година. Един ден телефонът пак звънна – този път беше Георги.

– Тате… Може ли да дойда у дома?

Гласът му беше тих и пречупен.

– Вратата винаги е отворена за теб, сине.

Когато се прибра, беше отслабнал и изглеждаше уморен. Седнахме един срещу друг на масата.

– Извинявай… – прошепна той. – Не знам какво стана с мен…

Прегърнах го силно и двамата заплакахме.

Сега се опитваме да започнем отначало. Не е лесно – доверието трудно се връща. Но поне вече говорим истински.

Понякога се питам: Кога парите станаха по-важни от любовта? Има ли надежда за нас или сме обречени да живеем като непознати под един покрив?

Как мислите – може ли една разбита връзка между баща и син да бъде излекувана? Или някои рани остават завинаги?